Птицата на портрета или Портретът на птицата

Разговор с Лилия Сокуренко

◊ ИСТОРИЯТА

Преди 25 години съдбата среща две млади жени в болнична стая. Лиля е начеващ художник, Петя – млад писател. Лиля рисува портрет на Петя. После пак съдбата ги разделя. Или не съвсем...

Не се чуват. Не се виждат повече. Но години по-късно, когато Петя умира, някакъв необясним импулс тласка Лиля да дорисува в отдавна завършения портрет една тъмна птица над главата на приятелката си.

Днес Лиля е Лилия Сокуренко, Заслужил художник на Русия.

Днес Петя е Национална награда “Петя Караколева” и улица в Кърджали.

А портретът, преживял четвърт век в Русия, долетя в България... Портретът с птицата. Или портретът на птицата?

... Часове преди нашия разговор Лилия Сокуренко кацна на Летище София от Москва. Бях чувала за нея от Тамара Караколева покрай необикновената история с портрета на писателката Петя Караколева и с радост се включих в групата на посрещачите. Миг беше достатъчен, за да видя зад достолепното звание Заслужил художник един топъл, сърдечен и земен човек, затова се и обръщам към нея с приятелското “Лиля”. Още повече че за един кратък следобед имах честта да стана част от пристигането на Петиния портрет на българска земя, да оставя цвете на Петиния гроб заедно със сина й, внучката й и Лиля... И заедно с Тамара, която също беше с нас, звънейки разплакана по телефона от Кърджали...

За този кратък следобед ми бе дадена възможността да надзърна в живота, в смъртта и в след смъртта на една жена. Видях Петя, която до момента познавах само от книгите й, този път - през очите на внучката й, през очите на Лиля, през сълзите на Тамара.

Не зная дали смъртта на един човек създава тази особена близост, която витаеше във въздуха между нас или духът на Петя продължава да създава близост и топлина между хората... А и размишленията са излишни. Просто ми се ще разговорът ни с Лиля да доближи Петя и до вас.

- Лиля, разкажи кога се срещнахте с Петя Караколева, какви са първите ти впечатления, с какво тя докосна душата ти?
- С Петя се запознахме през 1982 година в Москва, т.е. преди 25 години, в болнична обстановка, тъй като и тя, и аз през цялото това време бяхме в болницата. Срещнахме се на стълбището. В лицето й имаше нещо необикновено, одухотворено... Тя беше и много красива жена, и аз, като художник навярно, в първия миг бях впечатлена от нейната външност. А когато се заприказвахме, веднага ми стана ясно, че е “мой” човек, че сме от една порода. Между нас бързо се породи приятелство и то бе истинско и дълбоко, въпреки че цялото ни време заедно беше 40 дни в болницата. Но аз винаги съм имала усещането, че и преди това съм я познавала, а и после продължих да си говоря с нея вътрешно в себе си, макар че изгубихме следите си...

- Всъщност след престоя ви в болницата, вие повече не се видяхте?
- Да, разменихме само една-две картички. А после съвсем се изгубихме, тъй като аз заминах за Твер, сменях квартири, тя също...

- Кога рисува портрета й?
- В стаята. Ние повече от месец лежахме в болницата заедно. После се оказа и че ни изписват в един и същи ден. Край нас се оформи една много хубава компания, която ни устрои изпращане, дори изпихме тайно бутилка вино...

- Тоест, Петя, макар в болнична обстановка, беше жизнен човек - човек, чиято душа болестта не е сломила?
- Разбира се. Аз не зная как е било по-нататък, но в онова време тя беше пълна с живот, бих казала дори – енергична!

- На колко години бяхте?
- Тя – на 38, а аз – на 33.

- А за какво си говорехте двете? За изкуство?
- За всичко, за всичко... Трудно е да кажа конкретно, минаха толкова години, но е останало прекрасно усещане у мен от общуването с нея.

- Сподели какво почувства преди десет години, когато в готовия портрет на Петя добави тъмната птица?
- Имаше такъв период около 1998 г., когато за кратко време почина баща ми, после две мои приятелки, после и мама умря, и други мои роднини... И всичко беше така наведнъж... Може би от цялата тая болка съм била в някакво особено състояние. Аз тогава не знаех нищо за Петя. Впоследствие научих, че тя е починала на 26 декември, а баща ми – на 26 май. Може би всичко това ми е подействало, не зная, не мога да го обясня...

Просто един ден погледнах към Петиния портрет - фонът му беше чист, неутрален... Не знам какво ме тласна, помня своята нерешителност в онзи миг... Не съм докосвала лицето й. Знаех и че мога да възвърна предишния фон, ако поискам. А от друга страна, чувствах, че няма да го върна. И за няколко дни нарисувах птицата...

- Какво е впечатлението на хората, които са виждали портрета на Петя?
- Портретът дълго време стоя в ателието ми в гр. Твер, където от години не живея, затова и малко хора бяха го виждали – само моите най-близки приятели... Преди няколко месеца го взех при себе си в Москва – исках да му направя подходяща рамка, за да го донеса в България. И тогава го видяха повече хора. Показвах го на приятели, на колеги... Реакцията беше потресаваща! Особено на ония, на които вече бях разказвала историята на нашето познанство с Петя. Други бяха впечатлени именно от контекста, който създаваше птицата... Аз лично, честно казано, се боях от реакцията на художниците. Но тяхната оценка също беше като балсам за душата ми и така разбрах окончателно, че нищо не трябва да променям... Останаха опасенията ми как Тамара Караколева ще приеме тази промяна в портрета на сестра си един ден.

С Тамара се открихме случайно по интернет. Неотдавна се сдобих с компютър и интернет връзка вкъщи. И, разбира се, човек почва да търси, да открива стари приятели и т.н. Така ми хрумна да издиря някаква информация за Петя - все пак е писателка, казах си, не може да няма... Излязоха куп файлове, включително сайтът на Националната награда “Петя Караколева”, поддържан от сестра й Тамара. Много се развълнувах и веднага седнах да й напиша писмо. Минаха няколко часа и пристигна отговорът. “Да, да, да – пишеше тя, - аз също те помня, аз също бях с Петя в Москва!” Просълзих се от радост! Писах й за портрета и й предложих, ако й е интересно, да й го изпратя фотографиран. Пратих й първия вариант и с ужас се замислих, че сега ще трябва да й пратя и втория. Защото, независимо от мнението на страничните хора и капацитетите в изкуството, все пак най-строгите критици си остават близките. Тя вече беше виждала първия портрет. След като пратих втория, имаше известен период на мълчание, не отговори веднага и аз съвсем се вледених. Отговорът обаче ме зашемети – Тамара пишеше: “Гръм и мълния, нарисувала си шедьовър, нищо не променяй!” Тогава всъщност, в разговорите с Тамара, стана ясно, че съм добавила птицата в портрета на Петя точно по времето, когато тя е умирала...

Сега се сещам и за още едно необичайно съвпадение. По време на кореспонденцията ни, Тамара ми изпрати едни четиристишия на Петя за различните сезони. Те съчетаваха импресионизъм, сочност и в същото време бяха изящни като японски гравюри. Когато ги изчетох и стигнах до края, гледам – 1992 година. Трепна ми под лъжичката – именно тогава аз бях нарисувала серия натюрморти! Бяха ми подарили един меден тас, в който аранжирах и рисувах разни цветя и плодове – моите картини сякаш изобразяваха точно стиховете на Петя! Или обратно...

И изобщо, за времето, в което сме живели толкова далеч една от друга, открих куп изненадващи съвпадения в творчески план – все едно душите ни по някакъв начин са продължили да разговарят, въпреки разстоянията...

- Какво би искала да кажеш на съгражданите на Петя, все още малко от които я познават като човек и творец?
- Скъпи българи, скъпи жители на гр. Кърджали, иска ми се да знаете какъв удивителен човек беше Петя, бих добавила дори – гениален! Четете я, обичайте я – тя е гордост за вас. И не я забравяйте!

Четете я, обичайте я. И дано не ви звучи претенциозно или пък като словесно жонглиране заглавието, което избрах да поставя на този разговор. Дойде ми в ума, защото все повече се убеждавам, че съществуват летящите хора – хора, чиито души без усилие прелитат през бариерите на времето и пространствата...

Няма как иначе една птица да долети в един портрет.

Няма как иначе един портрет да долети у нас.

Няма как иначе Петя да напише:

- Какво караш?

- Човки за птици. Пеещи човки, спящи, гладни, жадни, сърдити, кукуригащи, гукащи, чирикащи… Да не мислите, че птиците живеят само с по една човка? Ами! Сменят си ги през час, през час. Приспи им се - хоп, сложат си спящата човка, а тя е пълна с птичи сънища и им ги разказва… Искат да пеят – хоп, пеещата човка, дето сама си измисля песните и сама си ги пее… Случва се понякога да си объркат човките и да пеят насън…

Няма как иначе да узнаеш толкова за човките, освен ако не ти се е случвало да пееш насън, освен ако нямаш криле - като птицата на портрета.

2007

Автор:

Мая Дългъчева

Публикация:

17.10.2010 г. 15:49

Коментирай във Фейсбук

Посетено:

2063

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/34/news/10923-ptitsata-na-portreta-ili-portretat-na-ptitsata