Йордан Петков на 90 години. "Живея само когато пиша и мисля какво да напиша"

Безсмъртието е в оставените предмети, дела и най-вече в плодовете на духа

◊ ВИЗИТКА

Много е трудно да продължаваш да пишеш, когато наближаваш 90-те и когато си написал толкова много. Но не и за корифея, доайена на кърджалийските творци Йордан Петков. Първото му стихотворение е написано през далечната 1936-а. Посветено е на бедността, макар да знае, подобно на Иван Радоев, че „беден поет няма”. Жаждата му за съзвучие с живота е огромна и е най-вярната му опора в писането и живеенето. От първото стихотворение – та до днес.

В първата му поетична книга „Заводски делници” (1965) като на длан се оглежда изграждането и експлоатацията на оловно-цинковия завод в Кърджали, където работи 20 години. Преди това е  бил гвардейски офицер и командир на сапьорска бригада, дивизионен инженер в щаба на кърджалийската дивизия, рудничар. Тръгва от другия край на България (Старо село, Врачанско). Преминава през най-елитната школа на софийския кръжец ”Владимир Маяковски” и през приятелството си с Валери Петров, Александър Геров, Радой Ралин, Блага Димитрова, Емил Манов и др.

После неслучайно попада в Орфеевата планина. За да постигне мъдрото равновесие на Севера и Юга. Йордан Петков е един от двамата поети, които са посрещали със стихове Назъм Хикмет, когато е идвал в Кърджали. Силно впечатлен от него, големият турски лирик казва, че град, в който има такива творци, никога няма да остане без поети. Общо 46 години посвещава на града край Арда. Като един от съвременните му строители, е и неговата жива памет. Завидно пъргава и услужлива, при това. И днес не се отказва от миналото си, отдадено на един романтичен идеал. Засега недостижим, но осмислил не само неговия живот. Преминава и през много лични и обществени крушения, но точно това го подтиква да посегне към перото. Следват и неизбежните илюзии, както и тяхното осъзнаване. За силен дух, като неговия, това носи не падение, а подем. Изповядва се пред своя дневник, който води от началото на 60-те години. И в този, станал вече многотомник, записва стриктно всичките се „прегрешения” и вдъхновения. Да пише писма, е другото му любимо хоби. Сред адресатите в кореспонденцията му са Валери Петров, Александър Геров, Иван Вандов, Емил Андреев, Ради Бонев, Димитър Мирийски и др. Епистоларното общуване за него е особен вид отдушник и завръщане към извора. Голяма част от него е събрана в книгите му „Имаме, а нямахме” (1970), „Да имаш свое място” (1991), „Писма до Кърджали” (1998). Колекцията си от спомени за рода и родния му край събира във „Всичко ми говори”. Макар че и любовта му говори, както и той на нея, смята любовните си стихове за „отплесвания”. Но дори и така наречени, сред тях има истински бисери. Няма и как да бъде иначе, щом край него и до днес пърха деликатно и аристократично вярната му спътница Анна, с която скоро празнуваха златна сватба за радост на трите им деца, петте внука и шестте правнука. Всички те - допринесли особено много за емоциите на родопския сладкогласник, прозиращи зад кориците на 6 стихосбирки и 4 белетристични книги. Освен споменатите, сред тях са и „Чистата съвест на хляба” (1987), „Неизпята душа” (2002), „Докато съм жив, обичам” (2002), „Покой за тебе няма” (2006), „Началото, преживяното и още нещо…” (2005). За представянето на последната от тях - „Лебедова песен”, в навечерието на 24 май (в кърджалийската библиотека) миналата година Валери Петров изпрати специално поздравително писмо, в което го нарече „сребърния поет на Кърджали”. Вероятно е имал предвид не само среброто в косите му, но най-вече онази блестяща до бяло чистота в сърцето и душата му.           


◊ ИНТЕРВЮ

- Къде се корени житейското и творческото дълголетие според теб, приятелю?
- Преди всичко в силния бунтарски дух. Много е важно също до дълбока старост да можеш да съхраниш детето в себе си. Успееш ли да съживиш детското сърце, отново можеш да си жизнен, жадуващ, мечтаещ.

- А творческата нагласа дава ли се или се изгражда?
- Мисля, че тя е заложена у човека предварително като потребност. Толкова силно, че не можеш да не й останеш верен. Ето и аз не съм престанал да пиша, дори и когато съм изпитвал безсилие пред думите. И се чувствам истински жив, само когато пиша и мисля какво да напиша.

- Къде откриваш подтиците да твориш?
- Както всичко останало в живота, и те се променят. На младини търсех повече сюжети, сега вече се обръщам навътре към себе си. Там ги търся. Всичко е в човека. Вътрешното прави външното. Вглъбяването навътре е начин да съхраниш заложеното и дълго градено човешко начало. Без вярата и грижата за това извечно добро, оцеляването е невъзможно.

- В какво се изразява грижата към него?
- Тя започва от познанието, че човекът е роден за добро и за любов. Но за да ги получава, трябва и да ги отдава. Противопоказни за чудното изкуство на сърдечната доброта са оскърбленията, безразличието, безверието, меланхолията, отчуждението, ненавистта, клеветата, злобата, скъперничеството, политиканстването… Но  злото е само непорасналото добро, което един ден възрастява. Всички пътища водят към „Рим”, т.е. към онова съкровено кътче на човешката душа, което е утробата на поезията, на музиката, багрите…

- От какво зависят границите на това свещено пространство?
- Неговата широта зависи от нас, тя се отвоюва с горещи чувства, смелост, състрадание, непримиримост, с бунт. Борис Далчев ми разказваше, че когато правели зоологическата градина, докарали лъвове в клетка. Едните се бунтували, опитвали се да строшат железата със зъби, а другите се излежавали смирено. Оцелели само бунтовно настроените. Но бунтът на поетовата душа е от много по-висок порядък. Неправдата и несвободата преминават през сърцето му като болка и страдание. От техния напор обаче се ражда нещо много силно и стойностно.

- Значи огънят на болката разпалва сърдечната светлина?
- Без този пламък няма истинско творчество. И само носещите го човешки души пламтят за повече всечовешко щастие и повече прогрес. А степенуването на болката, освен че прави живота по-поносим, ни учи все повече да откриваме радостите в простите, обикновените неща. Докато има изпитания, ще има и песни. Ще има и недопети песни, но в неизпятата душа се корени вечността.

- За жалост, и „чистата съвест на хляба” остава недовършена, непостигната…
- И само да я усещаш, никак не е малко. Оттам се стига и до прилагането й. Но да си чист пред хляба, означава да живееш с чест и да си стъпил на основата на всичките основи – труда. Неговата истинска живинка е атмосферата, която събужда, кара да бликнат и струите на творчеството. Чистата и свята съвест на хляба, т.е. трудът, ще си остане най-светлия идеал на човечеството. Каквито и времена да настъпят, той постоянно ще ни притегля. 

- Това, че не станахме равни пред труда, пред хляба и неговата съвест, говори ли в полза на идеала? Или ни остава надеждата да го постигнем извън нашия свят?
- Най-малка вина за неравенството имат идеалите. Заради тях са се родили и най-великите творци - борци за правда. Пък и идеалите затова са идеали, защото са трудно осъществими. Ако беше иначе, щяха да изчезнат поривите, благодарение на които има движение напред. Затова идеалите ще останат, дори и когато нищо друго не остане. А в живота извън нашето време не вярвам. Безсмъртието е в оставените предмети, дела и най-вече в плодовете на духа.

- Какво представлява за теб един такъв творчески плод?
- Може да бъде едно познание, общение, изповед, радост, мъка, навлизане в светая светих на човека. Дълбаене в душата на човека, въздигане. Един вид земна извисеност. Хем този плод да е доста над земята, хем да е закърмен с нейните живителни сокове. Нещо като посредничество между небето и земята… И за да го откъснеш, трябва да имаш голяма жажда за крила. Да въздигаш чистия си взор към този плод и така да го съхраниш. Тогава и тук долу, в калта, можеш да останеш чист и да не гледаш ниско.

Автор:

Интервюто взе: Лияна Фероли

Публикация:

30.05.2010 г. 19:00

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Йордан Петков

Посетено:

1785

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/34/news/10105-yordan-petkov-na-90-godini-zhiveya-samo-kogato-pisha-i-mislya-kakvo-da-napisha