Интервю
Христо Карастоянов: Това е положението: писаното слово учи на ум и разум...
През прозорците на душата ни - или безметежната светлина на голата вяра, или облаците на просветеното съмнение
◊ ВИЗИТКА
Христо Карастоянов е роден на 22.02.1950 г. в Тополовград. Живее и работи в Ямбол. Завършва българска филология в СУ. Работи като редактор, драматург и директор на местния куклен театър, а в момента се занимава с издателска дейност и е отговорен секретар на в. ”Делник”. Рисува карикатури (участвал е в няколко международни салони на карикатурата), свири на китара. Пише проза, поезия, пиеси, литературно-критически очерци, общо 26 книги. Заслужено си е спечелил прозвището Дядото. Член е на Съюзa на българските писатели.
Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Печели наградата "Чудомир" в Казанлък и "Златен ланец" в конкурса на в. "Труд", както и голямата награда на "Корпорация Развитие КДА", за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003) и голямата награда за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet (2003). Три пъти е сред номинациите за наградата “Хеликон”.
Романът му "Аутопия: другият път към ада" (2003), е сред първите пет номинирани за наградата на Фондация "Вик" книги. Носител е на първа награда на "Развитие" КДА за непубликуван роман ("Смъртта е за предпочитане", 2003). Неговият сборник с разкази “Търся съпруга за мъжа си”, превод на турски Хюсеин Мевсим, представен на Международния панаир на книгата в Истанбул през 2006 г., е една от петте книги, с които стартира инициативата “Духовна врата” на ИК “Жанет-45”. Издаването на най-новия му роман „Паякът” съвпадна с неговия 60-годишен юбилей. Романът представлява горчиво-иронична хроника за тъжното пропадане на един средностатистически българин. Неоценен, неразбран и сам, оплел се като паяк в своята паяжина, но запазил кодекса на честта си.
По покана на Регионална библиотека „Н. Й. Вапцаров” - Кърджали Христо Карастоянов се срещна с родопските почитатели на изящно-мъдрата и колоритна проза на 20 май в Културно-информационния център.
◊ ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛЯ
- Голям „заек” се крие под твоя „храст”, който включва хумор, сатира, гротеска, мистика и какво ли не друго, Христо. Къде го хвана?
- Хм... Не знам този въпрос да ме ласкае ли, да ме натъжи ли... Хората гърмят с бренекета по глигани, елени гонят, сърни, вълци и мечки там всякакви, муфлони, фазани също така... Да не говорим за ония, дето ходят на сафари из разните му Африки, и после се снимат с лъвове, отстрелват хипопотами, носорози, това-онова, къщите им пълни с трофеи, тоест награди, искам да кажа, пък ние... Зайчета някакви, кеклик чат-пат, яребица, пъдпъдък, колкото да не е без хич. Аз например почти бях на път да повярвам, че свърши оная, дето правото да ловуваш се получаваше с връзки. Как не!... Пък и понякога се чудя дали аз самият не съм нечий заек и дали не са ме отстреляли вече...
- Кои са, според теб, най-добрите „ловни полета” за таланта?
- Най-добрите ловни полета за таланта са литературните класации, обаче там много бракониер, много нещо, да ти кажа. А по-идиотското е, че у нас някой се опитва да въвежда и ловни сезони. Да ги открива, да ги закрива... – страшна работа. До днес не може – от днес нататък може. От утре – друго.
- Познавам твоя красноречив поглед от най-тиражираната ти снимка. Какво би променил в него след време?
- Да живеят технологиите! Искам да кажа, че добрият Бог вече ни е дал фотошоп. Защото до вчера какво беше – с един молив шариш там по негатива, ретушираш, разкрасяваш... Лани как гръмна онзи подигравчийски скандал с Никола Саркози? Забравих в кое списание му пооправили на човека снагата, постегнали го в кръста, пообрали го малко така, направили го готин пич, пък от друго някое издание, и него го забравих кое беше, набарали оригинала на същата снимка, та стана една... А за да не си помислиш, че се отнасям несериозно към въпроса ти, ще ти кажа, че май само погледа не могат да променят. Нали казват, че очите са прозорци към душата – е, там никакъв фотошоп не пее! Тъй че аз нищо не мога да променям в погледа, а как самият той ще се промени..., за това не ми се мисли.
- Но не смяташ ли вече, че този, в чиито очи прозира „невежеството на познанието”, ще бъде спасен от идващия апокалиптичен вихър? Пък и нали имаме библейското обещание – „Блажени нищите духом!”.
- Ето, виждаш ли? Оная приказка за очите като прозорци към душата аз я разбирам горе-долу така: там или грее безметежната светлина на голата вяра, или надвисват облаците на просветеното съмнение.
- Деянията се забравят, писаното за тях остава, казваш. Така писаното слово мултиплицира, съхранява, както доброто, така и злото. Неможейки да не пише, пишещият май не допринася много за отливането на онова лепкаво нещо, което размива, замъглява и обърква нещата?
- Чакай да ти разкажа една история, като ме питаш... През февруари 2007 година в световната мрежа се мярна една новина, която, както и предполагах, остана напълно незабелязана у нас. Тогава издателството „Сеанс” в Санкт Петербург издаде една книга... Това, разбира се, не е новина. Все пак едно издателство, освен да издава книги, друга работа няма... Новина обаче все пак имаше. И не бързай да казваш, че е остаряла. Не е! Защото ставаше дума за книгата „Обикновен фашизъм”. По филма „Обикновен фашизъм”, дето излезе на екран в средата на шейсетте години. Хората от нашето поколение вероятно още помнят как пред кината се виеха опашки за билети! Просто защото аналогиите с нашия напомпан отвсякъде свят отсам желязната завеса със света на уж поваления фашизъм бяха страхотни: на места сякаш виждахме себе си в ония факелни шествия, масови спартакиади и, разбира се, възторжени манифестации пред трибуните с вождовете. Всъщност онова, заради което петнайсетина години по-късно някой идиот забрани „Фашизмът” на Желю Желев, ние вече го бяхме видяли в „Обикновен фашизъм”: никаква разлика между фашизъм и пишман-социализъм. Както и да е... Гледай сега обаче какво става! След грохотния успех на филма, московското издателство „Исскуство” поръчва на авторския колектив на „Обикновен фашизъм” да напишат книга за популярната в ония години поредица „Шедьоври на съветското кино”. Авторите, естествено, приемат с радост и написват книгата, като основната работа я извършва самият Ром. Книгата се приема от издателството, подписана е за печат, пратена е в печатницата и... И я спират!... Както тогава се казваше – „от горе”... Мая Туровская, един от авторите на сценария за филма, когато през февруари 2007 година представя тази закъсняла с 40 години книга, си спомня следното... Михаил Ром, естествено, се разтичва (с авторитета си на народен артист на СССР) и успява да стигне до конкретния цензор, който е заповядал спирането на книгата. И го пита: как така за един филм, гледан от милиони, не може да се издаде книга, която ще се прочете от хиляди? И цензорът отговаря ясно и точно: „ЗАЩОТО МИЛИОНИ ЩЕ ГЛЕДАТ ФИЛМА И ЩЕ ГО ЗАБРАВЯТ, А КНИГАТА ЩЕ Я ПРОЧЕТАТ ХИЛЯДИ И... ЩЕ ПОЧНАТ ДА МИСЛЯТ!...” Да знаеш, хич не са били безмозъчни кретени това, цензорите! Е, не знам дали ти отговорих, но това е положението: писаното слово учи на ум и разум...
- Що за лекарство е писаното слово, пък било и такова, което „убива” със смях?
- Ами именно лекарство! Ако е истинско – боли, горчи, гади ти се от него, но лекува... Обаче аз познавам много хора, които гледат да не пият лекарства. Карат я по бабешката: с баяния, с клетви, червено конче на китката, пу-пу-да-не-ми-е-уроки, конски петала на портата, такива работи...
- Договорен ли е между Горе и Долу, предзададен ли е днешният хаос, според теб? И само „желателната смърт” ли е решението?
- Имаш предвид дали някой не ни е спретнал всичко това? Някой друг? Че кой друг може да ни изтрепе толкова готино, освен ние самите?! Няма такъв отмъстителен Господ, нито пък толкова изобретателен дявол, който да сътвори човечество като нас и живот като нашия... И извънземните не са! Ние си се скопосахме такива, егати.
Тогава трябва ли да се гръмнем?! Сигурно имаш предвид „Смъртта е за предпочитане”. И аз не знам какво ми беше станало тогава, но горе-долу по едно и също време се появиха и тя, и „Аутопия: другият път към ада”, и в LiterNet един разказ – „Надолу към ада - първата пресечка вляво”. Ама после се стегнах. Един познат викаше: „А, не стига, че им живеем!...” Та и аз така: не стига, че им живеем, ами и ще им се самоубиваме, как не!...
- Кога сме готови да преминем на другия „бряг”, на другата „страна”, на другата „улица”?
- Ако ме питаш за предателството... – не знам, не знам... Предателството почти винаги се прави неочаквано. Ако въпросът ти е за извършването на някой героизъм – и за героизма няма как да се подготвиш... Но ти по-вероятно имаш все пак предателството предвид. Гледай сега. Преди няколко години ме попитаха защо не съм станал политик, не съм ли се изкушавал или там нещо подобно. Не, не съм се изкушавал. Просто защото, ако бях станал политик в сегашна България, щеше да ме е срам сутрин да се погледна в огледалото. Не, извинявай – още по-лошо щеше да е: вече нямаше и да ме е срам!... И да знаеш, че ти отговорих!
- „Черното” в името ти (Кара-стоя-нов) стои или върви да предизвестява светлото?
- Е, а де?!
Автор:
Интервюто взе: Лияна Фероли
Публикация:
22.05.2010 г. 16:06
Етикети:
Посетено:
1904
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/10030-hristo-karastoyanov-tova-e-polozhenieto-pisanoto-slovo-uchi-na-um-i-razum