Диагноза

Нощта - огледало на деня

Приказка от едно време...

Спомням си, беше април, някъде към осем вечерта, десет години и половина след тихата българска революция, валеше от обяд досаден и натрапчив дъжд. Бях си забравил чадъра и разстоянието до вкъщи вземах на прибежки, можех да си купя евтино наметало, но магазините вече бяха затворили. Тъкмо се бяха скрил под козирката на съдебната палата, когато на малкото сухо местенце до мен от тъмното цъфна някакво същество, покрито с лъскава като перушина пелерина, с качулка, изпод която видях само две блестящи очи. Странна нощна птица. Нещо ме стисна в гърлото, почувствах неописуем страх. Гласът, който произведе това същество, по скоро  дръглив писък, още повече ме  стресна, но разбрах, че това е жена и успокоен, се загледах през неоновата дъждовната мрежа.

- Всеки ден идвам тук и лете и зиме, вече пет години! Търся си правата!

- Че сега е вечер, тъмно, вратите са заключени. Съдии, прокурори и прочие спят или си пият ракийката някъде.

- Няма значение! – продължи тя. – Моят баща беше най-богатият габровски производител на текстил. Отворете вестниците от преди 70 години и ще се убедите в това.

- Хайде бе, да не кажете, че е императорът на Етиопия! – изсмях се аз, та ме побиха тръпки, защото тя извъртя глава към мен и се изкиска:

- Не, но и той е идвал в татковите текстилни фабрики, имаха търговски договори.

Обърнах поглед и на оскъдната светлина се опитах да открия някогашното гледано богаташко момиче. Лицето й беше изпито, носът остър, оприличих го като клюн на някаква граблива птица, но уморен, смачкан.

- Имахме 16 прислужници, три файтона и два автомобила! Всяко лято ходехме на Чамкория, после на морски бани във Варна… Имах лична прислуга. Вие сте виновни да стигна до това положение!

- Защо, бе госпожо, защо аз? Аз нямам нито кола, нито колело дори! Нито вчера, нито днес! Живея в панелка от 72 квадрата! Нито съм ти национализирал фабриките, нито съм ти присвоил слугите. Защо изливаш върху мен жлъчта си?

Идеше ми да я перна по човката, да я ритна по опашката, но нали бях възпитаник на соцпедагогиката, просто замълчах.

- Национализираха ни трите фабрики, ресторант, два магазина за платове. Баща ми се поболя и умря от мъка по всичко, натрупано с много честен труд и уважение от хората. Майка си отиде и тя след него. Не завърших образованието си. Исках да бъда лекарка. Интернираха ме на 500 километра от моя роден град. Сама, без пари! Без професия. Санитарка бях в болницата. Не се омъжих, защото бях народен враг. Като чуеха това, женихите бягаха от мен като дявол от тамян.

Гласът й накрая изтъня и заглъхна. Плачеше. Имах чувството, че дъждът и под козирката промокри. Нещо се скъса у мен, втвърденото ми милосърдие поддаде. Извадих една банкнота и потърсих ръката й.

- Не съм просякиня, не става дума за пари, а за чест! Реституция имаше, но нищо. Уж, всичко беше честно, виках на сините митинги, скачах. Поне за известно време бях забравила болката си, бях щастлива! Но малките хора като мен винаги остават в блатото, до шията! Разни мутри станаха собственици на нашите фабрики, магазини и всичко останало от тях. Отнякъде извадиха нотариални актове, документи…

- А съдът?

- Денят се оглежда в нощта! - казваше баба. - И това чак сега го разбрах.

Загледах се в стоповете на една кола, които мигаха на светофарите. Дъждът беше спрял. Обърнах се, но до мен нямаше никой. Дали не бях сънувал прав, дали не бе привидение. Взрях се надолу по улицата - една черна сянка криволичеше между светлините на колите и изчезна в утробата на нощта...

Автор: Благой Ранов
08.12.2009 г. 13:09
Посетено: 2938
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/32/news/9039-noshtta-ogledalo-na-denya