Диагноза

Диктатурата на обикновените хора

Преди и сега... И защо стана така...

По времето на комунизЪма (така произнасяше думата един „обикновен” човек от народа, що безчинства 33 години в държавата; а днес един „обикновен” министър на културата написа пред очите на цяла България „Збогом, Мария!”) ми беше дошло до гуша да слушам партийната пропаганда, която сипеше наляво и надясно (а би могло да се каже и наляво, и… наляво!) хвалебствия по техен адрес, като от цялата работа излизаше така, щото „народът” и „обикновените” хора се идентифицираха с работническата класа и трудовото селячество, а от време на време и с част от т.нар. „народна” интелигенция, която по принцип се считаше за гнила и трябваше да се държи под око - за всеки случай.

Към българските творци от всички изкуства (особено към писателите и поетите) се отправяха призиви да „ходят” сред „народа” („По-близо до живота, по-близо до народа!” - това бе партийната повеля), за да опознаят по-добре и да пресъздадат в творчеството си „обикновените радости и скърби на обикновения човек”... Обаче, както остроумно бе забелязал един литературен критик, „обикновените хора упорито не желаят да четат както написаното за тях, така и за всички останали”. Да, те предпочитаха да си пият ракията, да замезват здраво и да си поступват жените, когато не са на кеф.

Тенденцията „народ” да се идентифицира с най-изостаналите, малограмотни и малокултурни слоеве от населението се засили неимоверно именно по времето на комунизма, когато водещата роля за развитието на обществено-политическите процеси се вменяваше на прословутата „работническа класа”, следвана от „трудовото селячество” и „народната” интелигенция (нерядко най-обикновена полуинтелигенция с ПУЦ-ове и рабфакове, т.е. завършила криво-ляво някакви професионални курсове и работнически факултети – представете си колко „образовани” ставаха!), произлязла от първите две…

Темата е много обширна и може да се дадат безчет примери в една или друга посока. Тя може да бъде интерпретирана и манипулирана по различни начини. Затова наглед с еднаква тежест звучат съждения като „Както е казал мъдрият ни народ” и „А бе тоя народ е много прост!”

Така или иначе, комунизмът издигна в абсолют понятието „народ”, като тенденциозно го идентифицира с „обикновените” хора, които често пъти си бяха откровено прости. И нека не забравяме, че - с малки изключения - тогавашните държавни и партийни ръководители бяха обикновени работническо-селски хитреци с каскети, учили-недоучили, но добре назубрили болшевишките формули и постулати.

А защо техните деца и внуци толкова бързо се разграничиха от своя произход („произхождам от бедно селско/работническо семейство с прогресивни възгледи” – така им започваха някога автобиографиите на „хора от народа”) и още по времето на Тодор Живков–Тато, се превърнаха в червена буржоазия, която днес се префасонира в политико-икономическата каста на лумпен капиталистите? Достатъчно е да проследим генезиса им и всичко ще си дойде на мястото. Ще стане ясно и защо днешното им политическо представителство (наричано обикновено политическия чадър) продължава да се радва на подкрепата на селото и на някои работнически и пенсионерски среди - просто историческата им нишка с тях не е се скъсала...

Какво обаче представлява „обикновеният” човек? Това обикновено е някой съвършено прост човек, който обича да се хвали:
- Не се давам на професорите!

А защо? Първо, защото по времето на Тато се радваше на повишено внимание и уважение (включително и на по-голяма заплата от професорската!) и, второ, защото не бяха малко и измислените професори – например такива по марксистко-ленинска естетика.

Из цялата страна на най-видни места стърчаха тогавашните билбордове, които показваха Негово Величество Работника – мускулест бабаит по потник, с уста, пълна със зъби (!) и неизменния чук в ръката. А какво правеше най-често той в реалния живот? Обикновено отиваше след работа в кръчмата, за да „удари” пет-шест ракии (водки) и да се бие в гърдите, питайки риторично: „Знаеш ли ти кой съм аз?!”

Нещата днес са променени
, но що се отнася до чука (и сърпа, метафорично взети), очевидно е, че произлизащите от същите тези среди бабаити много обичат да си служат с чукове, но не за работа, а като оръжие.

Мнозина упорито отказват да се потърси такава връзка, въпреки че тя е очебодна. Те предпочитат днешната реалност да изглежда като паднала от Марс, а не от Маркс; че е някаква даденост; че – което е най-лошо – че е плод на „лошата” демокрация.

И нито дума за изнасилването на историята, наречено работническо-селска власт! Не е нужен микроскоп, за да открием генетичната връзка между много от днешните силни на деня (политици, бизнесмени, културтрегери) и някогашните партизански отряди, или да видим червената нишка между тях и величията от социалистическия спорт, чиято задача в миналото бе да демонстрират „превъзходството на социалистическия начин на живот” пред капиталистическия. Едва ли има известна мутра, която да не е завършила елитното някога спортно училище „Олимпийски надежди”. Студентите от ВИФ „Г. Димитров” например се радваха на множество придобивки, благинки и екстри (включително напълно безплатна храна по специална поръка на „вожда” и „учителя” Димитров), само и само да трупат мускулна маса и да сразяват след време по олимпиадите лошите империалистически спортисти…

Някой може да възрази, че съм се отклонил от темата за „обикновените” хора. Но кои хора са обикновени? Защо комунизмът издигна обикновеността в абсолют, за да я превърне в нейната противоположност? Ето, на „знатната личност” той противопостави „знатната тъкачка”. (В романа си „Портрет на моя двойник” Георги Марков безмилостно разкрива идиотизма на знатната тъкачка).

На съкратените от МО и МВР им дадоха в знак на благодарност по 10-15-20 брутни заплати да подхванат някакъв бизнес. Много спортисти, понеже ги мързи да работят (а и какво ли „обикновено” умеят да правят?), станаха мутри. Един се обясняваше по телевизията (а беше някаква дребна риба): „Ми то иначе требваше да станем работници!”

Ето от какво е големият страх: да не работим. Да не сме селяни. Да не сме работници. Да сме нещо друго, нещо повече…

Не ще и дума, на село селянинът е голяма работа, докато си пасе овцете или дои кравата; ще чуеш от устата му мъдрости по всякакви въпроси – житейски, социални, политически и дори геополитически. Ще цъкаш с език и ще го цитираш! Но я го излъжи, че е „равен”, че е „свободен”, вкарай го в ТКЗС-то, за да избяга в града и да стане… работник, пък му гледай сеира! Ще се учудиш ли, ако го видиш да си хвърля боклука от балкона?
Нещо повече – дай му на тоя селянин власт, нашивка, орден, служба някаква и ще вденеш какво е да те командва „обикновеният” човек.

Същото важи и за работника, и за спортиста със златен медал...

Ето как комунистическата лъжа развали, разврати хората и от наистина честни работници и селяни ги превърна в лумпени, които се пропиваха и изгубваха представа за истинските стойности. Самите те жертва на лъжата, ставаха престъпници на драго сърце. Ето, видите ли, понеже демокрацията им дръпна черджето изпод крачката и ги съкратили, те „минали от другата страна на барикадата”, т.е. – станали мутри. И как МВР да се справи с организираната престъпност, когато тя е организирана от бивши кадри на МВР, покровителствани от „най-високо място”! А за пълнеж (като маши-изпълнители) използват железните момчета от редиците на класата и от спортните среди…

Може би някой пак ще каже: „Но това не са обикновени хора - това са специални хора!” Моля?! Как и кога станаха толкова специални? Я да им проследим произхода – било по фамилии, било по друг признак, пък да видим докъде ще стигнем….

Пази ме, Боже, от „обикновените” хора! От останалите ще се опазя сам…

Автор: Славимир Генчев
04.03.2009 г. 17:48
Посетено: 1448
Етикети: Диктатурата
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/32/news/7417-diktaturata-na-obiknovenite-hora