Диктатурата на обикновените хора

Преди и сега... И защо стана така...

По времето на комунизЪма (така произнасяше думата един „обикновен” човек от народа, що безчинства 33 години в държавата; а днес един „обикновен” министър на културата написа пред очите на цяла България „Збогом, Мария!”) ми беше дошло до гуша да слушам партийната пропаганда, която сипеше наляво и надясно (а би могло да се каже и наляво, и… наляво!) хвалебствия по техен адрес, като от цялата работа излизаше така, щото „народът” и „обикновените” хора се идентифицираха с работническата класа и трудовото селячество, а от време на време и с част от т.нар. „народна” интелигенция, която по принцип се считаше за гнила и трябваше да се държи под око - за всеки случай.

Към българските творци от всички изкуства (особено към писателите и поетите) се отправяха призиви да „ходят” сред „народа” („По-близо до живота, по-близо до народа!” - това бе партийната повеля), за да опознаят по-добре и да пресъздадат в творчеството си „обикновените радости и скърби на обикновения човек”... Обаче, както остроумно бе забелязал един литературен критик, „обикновените хора упорито не желаят да четат както написаното за тях, така и за всички останали”. Да, те предпочитаха да си пият ракията, да замезват здраво и да си поступват жените, когато не са на кеф.

Тенденцията „народ” да се идентифицира с най-изостаналите, малограмотни и малокултурни слоеве от населението се засили неимоверно именно по времето на комунизма, когато водещата роля за развитието на обществено-политическите процеси се вменяваше на прословутата „работническа класа”, следвана от „трудовото селячество” и „народната” интелигенция (нерядко най-обикновена полуинтелигенция с ПУЦ-ове и рабфакове, т.е. завършила криво-ляво някакви професионални курсове и работнически факултети – представете си колко „образовани” ставаха!), произлязла от първите две…

Темата е много обширна и може да се дадат безчет примери в една или друга посока. Тя може да бъде интерпретирана и манипулирана по различни начини. Затова наглед с еднаква тежест звучат съждения като „Както е казал мъдрият ни народ” и „А бе тоя народ е много прост!”

Така или иначе, комунизмът издигна в абсолют понятието „народ”, като тенденциозно го идентифицира с „обикновените” хора, които често пъти си бяха откровено прости. И нека не забравяме, че - с малки изключения - тогавашните държавни и партийни ръководители бяха обикновени работническо-селски хитреци с каскети, учили-недоучили, но добре назубрили болшевишките формули и постулати.

А защо техните деца и внуци толкова бързо се разграничиха от своя произход („произхождам от бедно селско/работническо семейство с прогресивни възгледи” – така им започваха някога автобиографиите на „хора от народа”) и още по времето на Тодор Живков–Тато, се превърнаха в червена буржоазия, която днес се префасонира в политико-икономическата каста на лумпен капиталистите? Достатъчно е да проследим генезиса им и всичко ще си дойде на мястото. Ще стане ясно и защо днешното им политическо представителство (наричано обикновено политическия чадър) продължава да се радва на подкрепата на селото и на някои работнически и пенсионерски среди - просто историческата им нишка с тях не е се скъсала...

Какво обаче представлява „обикновеният” човек? Това обикновено е някой съвършено прост човек, който обича да се хвали:
- Не се давам на професорите!

А защо? Първо, защото по времето на Тато се радваше на повишено внимание и уважение (включително и на по-голяма заплата от професорската!) и, второ, защото не бяха малко и измислените професори – например такива по марксистко-ленинска естетика.

Из цялата страна на най-видни места стърчаха тогавашните билбордове, които показваха Негово Величество Работника – мускулест бабаит по потник, с уста, пълна със зъби (!) и неизменния чук в ръката. А какво правеше най-често той в реалния живот? Обикновено отиваше след работа в кръчмата, за да „удари” пет-шест ракии (водки) и да се бие в гърдите, питайки риторично: „Знаеш ли ти кой съм аз?!”

Нещата днес са променени, но що се отнася до чука (и сърпа, метафорично взети), очевидно е, че произлизащите от същите тези среди бабаити много обичат да си служат с чукове, но не за работа, а като оръжие.

Мнозина упорито отказват да се потърси такава връзка, въпреки че тя е очебодна. Те предпочитат днешната реалност да изглежда като паднала от Марс, а не от Маркс; че е някаква даденост; че – което е най-лошо – че е плод на „лошата” демокрация.

И нито дума за изнасилването на историята, наречено работническо-селска власт! Не е нужен микроскоп, за да открием генетичната връзка между много от днешните силни на деня (политици, бизнесмени, културтрегери) и някогашните партизански отряди, или да видим червената нишка между тях и величията от социалистическия спорт, чиято задача в миналото бе да демонстрират „превъзходството на социалистическия начин на живот” пред капиталистическия. Едва ли има известна мутра, която да не е завършила елитното някога спортно училище „Олимпийски надежди”. Студентите от ВИФ „Г. Димитров” например се радваха на множество придобивки, благинки и екстри (включително напълно безплатна храна по специална поръка на „вожда” и „учителя” Димитров), само и само да трупат мускулна маса и да сразяват след време по олимпиадите лошите империалистически спортисти…

Някой може да възрази, че съм се отклонил от темата за „обикновените” хора. Но кои хора са обикновени? Защо комунизмът издигна обикновеността в абсолют, за да я превърне в нейната противоположност? Ето, на „знатната личност” той противопостави „знатната тъкачка”. (В романа си „Портрет на моя двойник” Георги Марков безмилостно разкрива идиотизма на знатната тъкачка).

На съкратените от МО и МВР им дадоха в знак на благодарност по 10-15-20 брутни заплати да подхванат някакъв бизнес. Много спортисти, понеже ги мързи да работят (а и какво ли „обикновено” умеят да правят?), станаха мутри. Един се обясняваше по телевизията (а беше някаква дребна риба): „Ми то иначе требваше да станем работници!”

Ето от какво е големият страх: да не работим. Да не сме селяни. Да не сме работници. Да сме нещо друго, нещо повече…

Не ще и дума, на село селянинът е голяма работа, докато си пасе овцете или дои кравата; ще чуеш от устата му мъдрости по всякакви въпроси – житейски, социални, политически и дори геополитически. Ще цъкаш с език и ще го цитираш! Но я го излъжи, че е „равен”, че е „свободен”, вкарай го в ТКЗС-то, за да избяга в града и да стане… работник, пък му гледай сеира! Ще се учудиш ли, ако го видиш да си хвърля боклука от балкона?
Нещо повече – дай му на тоя селянин власт, нашивка, орден, служба някаква и ще вденеш какво е да те командва „обикновеният” човек.

Същото важи и за работника, и за спортиста със златен медал...

Ето как комунистическата лъжа развали, разврати хората и от наистина честни работници и селяни ги превърна в лумпени, които се пропиваха и изгубваха представа за истинските стойности. Самите те жертва на лъжата, ставаха престъпници на драго сърце. Ето, видите ли, понеже демокрацията им дръпна черджето изпод крачката и ги съкратили, те „минали от другата страна на барикадата”, т.е. – станали мутри. И как МВР да се справи с организираната престъпност, когато тя е организирана от бивши кадри на МВР, покровителствани от „най-високо място”! А за пълнеж (като маши-изпълнители) използват железните момчета от редиците на класата и от спортните среди…

Може би някой пак ще каже: „Но това не са обикновени хора - това са специални хора!” Моля?! Как и кога станаха толкова специални? Я да им проследим произхода – било по фамилии, било по друг признак, пък да видим докъде ще стигнем….

Пази ме, Боже, от „обикновените” хора! От останалите ще се опазя сам…

Автор:

Славимир Генчев

Публикация:

04.03.2009 г. 17:48

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Диктатурата

Посетено:

1970

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/32/news/7417-diktaturata-na-obiknovenite-hora