Съдбата на ченгето или как следите остават

Поне трима от тях са ми споделяли, когато е ставало дума, как така са започнали работа на определени престижни за комунистическо време хубави местенца (т.е. топли и без много озорване), че еди си кой ги бил… поканил на работа там. Много ми е било странно и съм имал едно наум още тогава, но сега ми става безпощадно ясно. И това е една от ползите от обявяването на имената, защото иначе човек само тъне в догадки…

Има, разбира се, и други общи неща. Ето някои от тях. Повечето от тези (а да не говорим за другите, които още не са известни) бяха провинциални момчета, които пристигаха в София и се заканваха да я „превземат”. Така се казваше по онова време: „Аз ще превзема София!” Което означаваше, че момчето ще намери хубава „работа”, ще му дадат апартамент, ще му предоставят възможност да „твори” и да се „развива”…

Целите бяха постигани по различни начини: едни се женеха за грозновати булки със софийско жителство и лелеяния апартамент; други успяваха да „вържат” дъщери на армейски, милиционерски и ДС полковници и генерали; трети, вероятно, направо са предлагали услугите си, за да си ускорят „издигането” по стълбата, която води надолу.

Естествено, нещата в живота рядко са в чист вид; в някои от случаите вариантите са били доста смесени. Само леко подсказвам - след 10 ноември 1989 г. мнозина от тези тъмни герои неочаквано се разделиха с грозните си булки и се задомиха наново, като този път предпочетоха основно… манекенки. Уж нищо ново за браковете по сметка; но едно е да си просто някакъв селски тарикат в стил героя на Тодор Колев от една известна комедия (в която той очевидно и много убедително е играл и частица от себе си) като Буревестников, а друго – да си служил съзнателно на комунистическата репресивна машина, прибягвайки до подобни тарикатлъци.

Впрочем неколцина от онези, които подозирам и смятам за необявени (все още) също са ми споменавали с половин уста, че ги били поканили на работа, включително и в днешно време и дори в частни компании от сферата на финансите; няма как да нямам едно наум и за тях, особено като се има предвид, че местата, където са ги „канели”, би трябвало да се заемат с конкурс. (Не че не биха обявили предварително нагласен за тях конкурс, ако трябваше да им се осигури легенда и алиби, ама нà – не са си направили този труд!).

Подозирам, че в агентурата на службите съществува втори, трети, четвърти и т.н. ешелон, щом са вербували „сътрудници” непосредствено и преди 10 ноември 1989 г. и чак до родените през 1963-1965 г. Оставям настрана въпроса дали ги обявяват, защото кукловодите вече нямат нужда от тях, или просто искат да ни хвърлят малко прах в очите (а и на Европата!), криейки големите риби, които въртят големия бизнес, оползотворяват за партийни или лични нужди старите и новите контрабандни канали или „играят” като реактивирани и под прикритие в структурите на подземния свят или на големите концерни, за да „защитават” националните интереси.

И друго интересно става. В някои от т.нар. творчески съюзи в момента все повече се подвизават и концентрират доста съмнителни типове с неясен произход на капиталите и волята, което ми говори, че днес, когато рекомунизацията у нас е повече от очевидна, те се стараят да държат в свои ръце и „културния фронт” – министерства, комисии, агенции и всякакви други държавни и общински институции, творчески организации, граждански обединения и т.н. По този начин постигат и тактически, и стратегически цели – осигуряват „хляб” и възможности за своите кадри (разбира се, не всички от тях са агенти от който и да е вид, но все са от едно котило - от „отряда”) и поддържат жива връзката на славянска и православна основа с „великата руска култура”, а и не само с нея. В това отношение са много активни и получават подкрепа от държавата и общините; от незапомнени времена силата им е в организационната работа и словоблудството…

Същевременно трябва да се признае, че мнозина от тях притежават определени дарби (и без това в сферата на изкуството критериите често пъти се разтягат като локум). Но тъй като маймуните на клона са били (и са) много, за да изпреварят конкурентите си, те с готовност са се съгласявали да „служат”. И така – за да си начешат крастата, са препречвали, меко казано, пътя на другите (за това именно говори и г-жа Бончева). А като кажеш „а”, ще кажеш и „б”, и „в”. И така – до края на света. Както се пее в песента. Тяхната песен.

Как ми се иска да е изпята! За моя радост натам вървят нещата…