Диагноза

Защо при толкова много будители народът ни е тъй заспал?

"Народо е убав, ама ората са калпави!"

                             „Хей, народ поробен, що си тъй заспал,
                              ил живот свободен теб не ти е мил”...
                                                               Стефан Стамболов
 
На някого може би такъв въпрос ще се стори риторичен или пресилен. На друг може да изглежда само като някаква стилистична фигура, каламбур. На всички ни обаче е втръснало обяснението (приличащо повече на оправдание) с робството и произлезлите от него робска психика, нихилизъм и андрешковщина.

Мнозина припомнят подема на младата българска нация след Освобождението и нейната градивна мощ. Но колко кратък е този период! После идва крахът на националните идеали, идват националните катастрофи, идват социалните конфликти, подклаждани от комунисти-безродници, идват оранжеви и червени безчинства, предизвикали неизбежен „бял терор”…  

За капак ни връхлита най-голямото зло в историята – „строителството” на социализма и комунизма. Игор Губерман обяснява как е най-лесно да се отнеме свободата на един народ – като му се даде… свободата в ръцете… А в кой период от историята е дадено на самия народ да управлява? По това няма спор – по времето на сърпа и чука.

Но какво е мястото и ролята на народа в целия тоя въртоп от събития и исторически превратности? Какво става с него, какво представлява народът? Дали трябва да го идентифицираме с най-висшите му слоеве, които в определени периоди са очевидно мнозинство? А каква му е интелигенцията, която по времето на комунизма заемаше „трета позиция” – след работническата класа и трудовото селячество?

Какво направи народът със своята свобода и имал ли е изобщо свобода?

Съществува едно наглед неразрешимо противоречие, което най-добре е изразил Иван Радоев в пиесата „Биволът”. Майката на главния герой – селска женица - изрича следната реплика: „Народо е убав, ама ората са калпави!”

Безспорно, разкъсаното ни историческо развитие си е казало думата и ни е увредило дори генетично: ние нямаме един изцяло извървян период, развитието ни е „забавено ускорено”, т.е. вечно наваксваме и изпълняваме „петилетките в съкратени срокове”, правим за „години онова, което другите – за столетия”. И, естествено, не го правим добре, защото е невъзможно.

Така в нашата участ се преплитат и комбинират по най-лошия начин различни влияния – имаме криворазбрана цивилизация, имаме криворазбрана демокрация. Трудно е понякога да отделим пагубното комунистическо влияние, допринесло най-много и дори непоправимо за развалата на националните добродетели, от унаследените негативни качества, придобити през годините на робства и борба за оцеляване.

Боклукът, сред който живеем, е едно от най-очевидните доказателства. И не беше никак случайно (тук логиката на историята е безпогрешна), че антикомунистическите митинги родиха спонтанно възгласа „Червени боклуци!”

Комунистическата власт е онази, която уж в името на народа даде власт именно на лумпените с градски и селски произход. Сърпът и чукът станаха символи на народната власт. Така народът се обърна срещу себе си – овластени бяха неговите най-„елитни” представители, а те се превърнаха в най-големите му угнетители.

И когато комунизмът рухна под тежестта на собствената си несъстоятелност, борците срещу капитализма и техните потомци се превърнаха в най-свирепи капиталисти, излезли сякаш от романите на Емил Зола. И заедно с тях, разбира се, техните франкенщайнчета – ченгетата от службите и медалистите от силовите спортове, които бяха подготвяни не само за олимпиадите, но и за биячи в милицията, а днес охотно превръщащи се в мутри и бизнесмени.

Къде е т.нар. народ през цялото това време?

Той бе застигнат и задминат от техническите постижения на западната цивилизация, без да е дорасъл психологически за тях. Той шофира като идиот, демонстративно не спазва правилата („Е…л съм им мамата на правилата, знаят ли кой съм аз!”), плещи глупости по телефона си, защото повече позира с него, отколкото да го използва делово, предпочита чалгата, защото е сладникава и не го затормозява да мисли, „не се дава на професорите”, защото всичко му е ясно и от всичко разбира; ходи на мачове и вика за „Левски” и ЦСКА, нехаейки за това, че футболът ни съществува само за прикритие на мафиотските групировки (както и спортът като цяло – тази ковачница за мутри)…

Без да съм изчерпателен, спокойно мога да кажа, че това е народът. Това е мнозинството, уви. И точно този народ симпатизира на произлезлите от неговите собствени недра днешни социалисти (интуитивно чувства генетичната си връзка с тях, независимо от факта, че те са богатите, а той – беднякът). Понеже познават психиката му, манипулаторите му предлагат кич, който той охотно приема, защото му е близък до „интелектуалното” равнище – пошли тв шоута, изпълнени с фалшив блясък, чалга „на корем” и всякакви блудкави зрелища.

И има една друга част от народа, която вижда и разбира всичко това, но е малцинство. Няма да се опитвам да я характеризирам и да й лепвам етикета „интелигентна”, защото и тази дума е опорочена до неузнаваемост.

Важното е, че тази част е разединена, не успява да се организира, не съумява да си излъчи пророците и да ги „признае” и винаги може да бъде пометена от „народния” гняв.
Автор: Славимир Генчев
01.11.2008 г. 10:45
Посетено: 2035
Етикети: будители
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/32/news/6744-zashto-pri-tolkova-mnogo-buditeli-narodat-ni-e-tay-zaspal