Диагноза

"Кремиковци" като ДПС и обратно

Мандалото хлопна

След 10 ноември 1989 г., когато се заговори за мирния и привидно безкръвен преход от тоталитаризъм към демокрация, неизменно се отчиташе и се отчита големият „принос” на Меди Доганов (така се казваше някога Ахмед Доган, преди да си върне името, променено от предшествениците на сегашните му коалиционни партньори, на които пък е мандатоносител – ех, дори само това стига като ирония!) и на Движението за права и свободи, което вече разполага единствено и само с права и свободи. Но няма да зачеквам тази тема – по нея е изписано цяло море в турско синьо...

И друго нещо се говореше в началото на демократичните промени: за т.нар. разграждане на системата. Още тогава стана ясно, че българските недоволни люде (независимо от причините за недоволството им от соца) са петимни за някаква промяна, при която хем нещо да стане, хем да не ги засегне пряко. С други думи – да се събори комунистическата постройка, но без керемидите да ни изпочупят главите.

Пък комунистическото (съветското) си е здраво построено, спор няма – бетон, чугун, цимент, стомана… Здраво като мавзолей, мастито като паметник на съветската армия или на Альоша, допотопно като кремиковска доменна пещ, рожба на кръвосмесителната бойна българо-съветска дружба. (А априлският поет Л. Левчев питаше романтично „колко струва билетът до „Кремиковци”!)

Но „построеното” бе здраво само идеологически и като материал; икономически бе гола вода и затова се разпадна така бързо, макар и толкова мъчително заради съпротивата на комунизираното съзнание, политиката на „мирния преход” и постепенното „разграждане” на тоталитарната система по желюжелевски (помните ли неговата теза, че на комунистите най прилягало да „разграждат” системата, защото те са я „построили”?!). А разграждането бе всъщност много бавно – цяло поколение израсна след 10 ноември, пък остатъчният комунизъм (изразът е на Владимир Свинтила) е още тук.
Едно от най-видните комунистическите олицетворения безспорно е „Кремиковци”. А другото е ДПС – родено от специалните служби и толерирано до днес като „гарант на социалния мир”.

Като бивш член на КС на СДС в район „Подуяне” (и председател на местната организация на една от партиите в коалицията, по-късно превърнати в – извинете! - присъдружни организации) познавам много добре ситуацията. „Подуяне” беше сред най-„сините” столични райони и едва на последните местни избори загуби властта. Който е следил нещата, знае добре това.
Ще си послужа с един кратък пример. Имаше (и сигурно още е жив и здрав) един бай Тоце – кремиковски металург, с двама синове - тоже кремиковски металурзи. Той ми се хвалеше често-често как бил възпрял буйните си синчета, които „след обръщането на палачинката” били решили да напуснат „златната мина” и да захванат собствен бизнес, от подобна погрешна стъпка. Не им дал да „изпущат питомното и да одат да гонат дивото”.

Защото наистина дойдоха – след един период на източване на комбината от изникналите специално за целта частни фирми, застанали на входа и изхода на предприятието, - дойдоха добри времена за кремиковчани. Помня как минаха от „Арда” на „Виктори” и от шльоковица на по-читави питиета. Помня деветте водки на Големия Митак, осемте мастики на бай Любо, седемте ракии на бай Боре… Карти съм играл с тях - и все падах, защото не можех да „следя картата до седмица”, както ми се караше разгневен не на шега бай Тоце („Ми езък ти за вишето образование, като не моеш картата да слèдиш!”). Че как да я следя, аджеба? Десетки проблеми имах на главата, докато кремиковският металург след смяна друга работа си няма, освен да се налива с алкохол и да плющи белот. Тогава проумях, че освен военните (дано не се засегне някой!), и работниците са непобедими на карти! Ако са царе на нещо, то е на белота, вèрвайте ми!

Скоро ми стана ясно, че те са хем щастливи, хем нещастни хорица, засмукани от социалистическата „модернизация” и индустриализация по съветски образец; откъснати от родните си махали, села и градчета; прилъгани да бъхтят за обречения във времето мастодонт (ех, колко струва билетът до „Кремиковци”, след като автобусите тип „блу бърд” все още кръстосват из околията да извозват работниците и служителите на ненаситното чудовище, поглъщащо ката ден огромни количества скъпи суровини, газ, вода и ток?!); създали семейства, родили и отгледали две поколения от 1956 г. насам…

И сега изведнъж се оказва, че трябва да останат на улицата. А в самоковските села мнозина са построили хубави двукатни къщи, с които толкова се хвалят… Впрочем, всеки знае каква страшна деградация настъпи – това превръщане на работливия български селянин във фабричен бачкатор, постепенно пролетаризиран, впиянчен, лумпенизиран и доведен до днешната безпътица – да бъде нито селянин, нито работник, да няма „работа у градо”, а да не иска да се върне на село да дои козите.

„Кремиковчани къркаме многу, щото така неутрализирваме отровите; целата Менделеева таблица ни е у кръвта”, шегуваше се бай Любо и беше прав – при тези първобитни и вредни условия на труд никой не може да остане здрав… Но юнаците-стоманодобивници получаваха достатъчно, за да изкъркат половин заплата, а с остатъка от нея да си хранят семействата…

В „Кремиковци” работеха и работят много членове и симпатизанти на СДС и изобщо на демократичните сили. Но – и това няма да учуди никого, предполагам – те бяха готови мило и драго да дадат, за да продължи още известно време агонията на комбината. Вероятно, докато се пенсионират; кремиковските пенсионери имат „добри” пенсии.

И какво излиза? Хем искаха комунизмът да си иде, хем те да си запазят работата и заплатите! Може ли да съществува такъв филм - да няма комунизъм, но да има „Кремиковци”? Моите „герои” избягват да отговорят на този въпрос. Сега, когато ножът опря о кокала и световната финансова криза си каза думата, отново са готови да излязат на улицата и да си „искат своето”. Да, едно е да се разгради комунизмът, друго – да не ни падне керемида на главата…

Има и още един мит с наглед резонни основания: „Кремиковци” бил „необходимо зло” за българската икономика, тъй като тя била свързана с неговата продукция и щяла да колабира, ако комбинатът спре производството си. Не искам да навлизам в подробности; вероятно е имало и има такъв момент, но и той вече е на доизживяване. В „Електрометал” например (предприятие в столичния квартал „Захарна фабрика”) редовно изработваха по поръчка на „Кремиковци” различни детайли (впрочем много скъпо производство – леене чрез волтова дъга – при все по-скъпо струващия ток!), които от „Кремиковци” така и не плащаха с месеци и години… Та на кого в крайна сметка е плащал „Кремиковци”? Колко дългове му бяха опростени; колко - редуцирани; колко - разсрочени?! Докога, бедни кремиковчани, които продължавате да искате „работа”, която да ви се осигурява за сметка на цялото общество? Само защото не искате да се върнете по родните си места, където ви чакат къщя и нивя, пасища и ливади? Като искате в сиренето и кашкавала да има краве и овче мляко, моля – идете и си го произведете, както са го правели дедите ви. Все пак не сте всички потомци на Андрешко!

Каква е връзката с ДПС в цялата тази история? Аналогична, Уотсън. И за ДПС се говори като за „Кремиковци” – че не можело без него, щото партията на Доган произвеждала етнически мир, както българо-съветският тиранозавър – социален!

Но това е вече овехтял мит, другари! Без „Кремиковци” в икономиката и без ДПС в политиката (или поне не непременно във властта) вече уверено можем да кажем, че комунизмът и ДС ще загубят сериозна част от „ръководната си роля” в натовско-европейска България, каквато притежават все още като продължение на ръководната роля на Партията по член 1 на Димитровската конституция.
Автор:
Славимир Генчев
Публикация:
29.10.2008 г. 13:20
Посетено:
1550
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/32/news/6722-kremikovtsi-kato-dps-i-obratno