Диагноза
Голямото писане
Първо за четенето, а после и за писането
"Голямото четене" е кампания на Българската национална телевизия, в която зрителите имат възможност да гласуват и да изберат своя любим роман от българската и световна литература. Кампанията има за цел да повиши интереса към четенето, като ангажира широк кръг от публика и обществени партньори.
Прави ли ви впечатление нещо в този въвеждащ текст? Не? Значи спокойно можете да участвате в кампанията!
Още в увода към кампанията организаторите са допуснали непростима граматическа грешка, която няма как да е плод на недоглеждане, грешка на ръката или на клавиатурата. „Българската и световна литература….” Все едно да кажем „дървения и железен стол”, както ни учеха едно време в университета!
И „грешката” се допуска от хора, които имат претенцията да обявят, че “ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ” е вече в България”.
Чудя се дали някой би си позволил да твърди, че издребнявам, след като подобна грешка говори за необикновено дълбока неграмотност, поставяща под съмнение не само целта, но и смисъла на кампанията. „Кой ще научи учителя?” е един от въпросите, който възниква от само себе си.
Но понеже керванът така или иначе е тръгнал, а и са замесени множество хора, интереси и институции, по-добре би било да се участва в анкетата, за да може наистина стойностни произведения да оглавят класацията. В България има достатъчно образовани, грамотни, интелигентни и четящи хора, които да се противопоставят на ширпотребата в най-широкия смисъл на думата. Защото – убеден съм в това – снобите от всички среди, особено литературните, както и от самозвания шоу и всякакъв друг „елит” - ще бъдат сред първите, които ще се втурнат да участват и неминуемо ще повлияят на резултатите от кампанията.
„Голямото четене” обаче ми дава повод да споделя някои свои впечатления от днешната „книжна” действителност. А тя може да се изрази с две думи – Голямото писане.
Мало и голямо се е хванало за писалото (образно казано) и драще ли, драще от сутрин до вечер, че и по нощите. И не само драще, но и издава книги, организира премиери и търси на всяка цена световна слава.
Не казвам, че в графоманията има нещо лошо – сама по себе си тя е положително явление, стига да се ограничаваше в рамките на семейството или на приятелския кръг на „твореца”. Но не! Графоманът, който днес бодро шества из времето и пространството, е борбен, напорист, вманиачен, убеден в гения си, макар че в повечето случаи му липсва най-обикновен талант. А интернет дебрите му дадоха още по-широко поле за изява.
Днес май на пръсти се броят хората, неиздали стихосбирка, сборник разкази, роман или каквото и да е друго литературно съчинение, което няма нищо общо с литературата. Очевидно всички са приели за чиста монета стария виц за чукчата, който бил не читател, а писател. Хора, които през живота си са прочели не повече от две-три книжлета, днес се имат за писатели и поети, а имената им се мъдрят върху кориците на по-зле или по-добре издадени тънки или дебели томчета.
В някаква степен има логично обяснение за това ненормално явление: след годините на мълчание и липса на поле за изява (извън рамките на художествената самодейност), мнозина смятаха и смятат, че има какво да кажат на другите. (Факт е, че съществуват хора, от които има какво да се научи. Те написаха и издадоха мемоари, обществено-политически анализи, краеведски проучвания и т.н., ползата от които е безспорна.)
Не става дума за тях обаче. Да бяха те, наистина човек би могъл с мед да ги намаже… Иде реч по-скоро за онези, които се държат като „държани на въже” и са ги отвързали наскоро. „Ритни плет, изскача поет”, гласи една позабравена днес пословица. Но явлението си има своите дълбоки корени. Графоманията по времето на социализма също бе на „висота”. Като редактор в сп. „Художествена самодейност” (издание на някогашния Център за художествена самодейност) помня, че в България функционираха поне 10 хиляди литературни кръжока – към младежки, студентски, профсъюзни и пенсионерски клубове и домове, читалища, училища. В рамките на „националните прегледи на художествената самодейност” се организираха конкурси и се раздаваха награди и плакети. Поощряването на словесната плява беше държавна политика. Литературата се използваше като оръжие в борбата срещу „душманите”, независимо кои са и откъде идват. И понеже непрекъснато ни натрапваха метода на социалистическия реализъм и положителния герой на епохата – комуниста, четящата публика, съвсем естествено, покрай Илия намрази и свети Илия.
Плодовете на тези „усилия” берем днес. Като добавим и кризата в образованието, което някога също бе подчинено изцяло на социалистическите цели, норми и постановки, а сега е в състояние на пълна дезинтеграция, става ясно откъде иде вопиющата неграмотност на днешните ученици, попадащи отрано под властта на ширещата се духовна порнография. И които порастват и стават граждани на републиката… И може би ще участват в Голямото четене. Та нали имат право да гласуват на избори, определяйки кой да ни управлява! Защо да не участват и в тази кампания?
Защо, наистина, след като за мнозина писането се оказа най-лесното нещо на света? И кьораво и сакато реди стихотворения (за кратко даже те пишат и произнасят „стих”.)
„Ау, много ме изкефи твоя стих!” споделят в десетките литературни сайтове анонимни поетеси, допускайки храбро и безсрамно безброй правописни грешки, но за сметка на това дълбоко убедени в силата на своите чувства и значимостта на собствените си преживявания. (А Оскар Уайлд казва, че най-лоши са искрените стихове…) Според тези стихоплети грамотността е без значение за таланта – „за тая работа си има коректори”.
Но както е тръгнало, скоро и грамотни коректори няма да останат, та зор ще видят „читателите” на самозваните поети и писатели, защото правописните им грешки често са от такъв характер, че никак не става ясно „какво е искал да сподели авторо”. Да не говорим за езиковата им бедност – я боравят с 300-400 думи, я не! И колкото по-неграмотни са, толкова повече пишат… Пишат и издават!
Омагьосаният кръг се е завъртял именно заради липсата на Голямо четене от ранна възраст, в семейството, у дома, в читалищната библиотека. И също заради липсата на писане, но в училище, както правят хората в другите страни. Писането на есета там е доказаното средство за постигане на грамотност, защото есето показва какво и колко и как си го научил, както и дали можеш да мислиш, твориш и създаваш. Каквото и да било, в която и да е област, не само в литературата. Защото неграмотният човек е неграмотен и в живота, и в работата. На него всичко му е ясно, от всичко разбира и може да бъде мерудия на всяка манджа. Примери – бол.
При социализма работниците получаваха по-големи заплати от представителите на „трудовата интелигенция”. Но децата им в повечето случаи не ставаха по-учени или по-грамотни. Като няма книги в една къща, навик за четене няма как да се добие. Затова днес прописаха мутри, мутреси, фолк „икони”, бизнесмени и бизнес дами, жени на новобогаташи, приятели на паралии, които щедро обвиват безсмислените им съчинения в луксозна опаковка. Ако има криза в духовността, то тя не е в липсата на „грижи” за културата (аман от грижи, които притъпяват писеца, нагледахме им се 45 години!), а в липса на критерии и самооценка.
Всеобщата псевдодемократична лумпенизация (и нека не забравяме, че тя също произхожда от недрата на социалистическата подмяна на изконни ценности с класово-партийни такива) без корективи и регулатори позволи на кресливото бездарие (или посредственост - в най-добрия случай) да вземе връх и да обсеби целия ни живот – както в политиката, така и в икономиката, и в много други сфери, включително и в духовната. (Прословутият министър на културата не случайно пише „збогом”; иначе е талантлив актьор, но би било добре да не прописва никога).
Социализмът излъга хората, че са равни, но издигаше в култ и героизираше нискообразованите „творци на благата”; дирижираната от строителите на социализма псевдодемокрация също ги излъга, че са равни, но отпусна юздите на чалгаджиите (в най-широкия смисъл), за да опорочат и осквернят всичко, до което се докопат.
За да има Голямо четене, трябва да спрат Голямото писане (не, разбира се, писането на есета в училището – така ще изпъкват онези деца, в чието по-нататъшно образование има смисъл да инвестират и родителите, и държавата) и Голямото издаване на безброй глупости, на създаване на обществена нетърпимост към пошлата графомания, на подлагане на публичен остракизъм на всички напъни на бездарието.
Трябва да се четат и препрочитат класиците, издадени от издателства с грамотни коректори. Само от тях и подрастващи, и възрастни могат да се научат на талантлив изказ, на художественост, на чувство за прекрасното, на езиково богатство.
И така, ако искаме да има Голямо и талантливо четене (не заради кампанията впрочем), нека спрем за малко Голямото бездарно писане!
Прави ли ви впечатление нещо в този въвеждащ текст? Не? Значи спокойно можете да участвате в кампанията!
Още в увода към кампанията организаторите са допуснали непростима граматическа грешка, която няма как да е плод на недоглеждане, грешка на ръката или на клавиатурата. „Българската и световна литература….” Все едно да кажем „дървения и железен стол”, както ни учеха едно време в университета!
И „грешката” се допуска от хора, които имат претенцията да обявят, че “ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ” е вече в България”.
Чудя се дали някой би си позволил да твърди, че издребнявам, след като подобна грешка говори за необикновено дълбока неграмотност, поставяща под съмнение не само целта, но и смисъла на кампанията. „Кой ще научи учителя?” е един от въпросите, който възниква от само себе си.
Но понеже керванът така или иначе е тръгнал, а и са замесени множество хора, интереси и институции, по-добре би било да се участва в анкетата, за да може наистина стойностни произведения да оглавят класацията. В България има достатъчно образовани, грамотни, интелигентни и четящи хора, които да се противопоставят на ширпотребата в най-широкия смисъл на думата. Защото – убеден съм в това – снобите от всички среди, особено литературните, както и от самозвания шоу и всякакъв друг „елит” - ще бъдат сред първите, които ще се втурнат да участват и неминуемо ще повлияят на резултатите от кампанията.
„Голямото четене” обаче ми дава повод да споделя някои свои впечатления от днешната „книжна” действителност. А тя може да се изрази с две думи – Голямото писане.
Мало и голямо се е хванало за писалото (образно казано) и драще ли, драще от сутрин до вечер, че и по нощите. И не само драще, но и издава книги, организира премиери и търси на всяка цена световна слава.
Не казвам, че в графоманията има нещо лошо – сама по себе си тя е положително явление, стига да се ограничаваше в рамките на семейството или на приятелския кръг на „твореца”. Но не! Графоманът, който днес бодро шества из времето и пространството, е борбен, напорист, вманиачен, убеден в гения си, макар че в повечето случаи му липсва най-обикновен талант. А интернет дебрите му дадоха още по-широко поле за изява.
Днес май на пръсти се броят хората, неиздали стихосбирка, сборник разкази, роман или каквото и да е друго литературно съчинение, което няма нищо общо с литературата. Очевидно всички са приели за чиста монета стария виц за чукчата, който бил не читател, а писател. Хора, които през живота си са прочели не повече от две-три книжлета, днес се имат за писатели и поети, а имената им се мъдрят върху кориците на по-зле или по-добре издадени тънки или дебели томчета.
В някаква степен има логично обяснение за това ненормално явление: след годините на мълчание и липса на поле за изява (извън рамките на художествената самодейност), мнозина смятаха и смятат, че има какво да кажат на другите. (Факт е, че съществуват хора, от които има какво да се научи. Те написаха и издадоха мемоари, обществено-политически анализи, краеведски проучвания и т.н., ползата от които е безспорна.)
Не става дума за тях обаче. Да бяха те, наистина човек би могъл с мед да ги намаже… Иде реч по-скоро за онези, които се държат като „държани на въже” и са ги отвързали наскоро. „Ритни плет, изскача поет”, гласи една позабравена днес пословица. Но явлението си има своите дълбоки корени. Графоманията по времето на социализма също бе на „висота”. Като редактор в сп. „Художествена самодейност” (издание на някогашния Център за художествена самодейност) помня, че в България функционираха поне 10 хиляди литературни кръжока – към младежки, студентски, профсъюзни и пенсионерски клубове и домове, читалища, училища. В рамките на „националните прегледи на художествената самодейност” се организираха конкурси и се раздаваха награди и плакети. Поощряването на словесната плява беше държавна политика. Литературата се използваше като оръжие в борбата срещу „душманите”, независимо кои са и откъде идват. И понеже непрекъснато ни натрапваха метода на социалистическия реализъм и положителния герой на епохата – комуниста, четящата публика, съвсем естествено, покрай Илия намрази и свети Илия.
Плодовете на тези „усилия” берем днес. Като добавим и кризата в образованието, което някога също бе подчинено изцяло на социалистическите цели, норми и постановки, а сега е в състояние на пълна дезинтеграция, става ясно откъде иде вопиющата неграмотност на днешните ученици, попадащи отрано под властта на ширещата се духовна порнография. И които порастват и стават граждани на републиката… И може би ще участват в Голямото четене. Та нали имат право да гласуват на избори, определяйки кой да ни управлява! Защо да не участват и в тази кампания?
Защо, наистина, след като за мнозина писането се оказа най-лесното нещо на света? И кьораво и сакато реди стихотворения (за кратко даже те пишат и произнасят „стих”.)
„Ау, много ме изкефи твоя стих!” споделят в десетките литературни сайтове анонимни поетеси, допускайки храбро и безсрамно безброй правописни грешки, но за сметка на това дълбоко убедени в силата на своите чувства и значимостта на собствените си преживявания. (А Оскар Уайлд казва, че най-лоши са искрените стихове…) Според тези стихоплети грамотността е без значение за таланта – „за тая работа си има коректори”.
Но както е тръгнало, скоро и грамотни коректори няма да останат, та зор ще видят „читателите” на самозваните поети и писатели, защото правописните им грешки често са от такъв характер, че никак не става ясно „какво е искал да сподели авторо”. Да не говорим за езиковата им бедност – я боравят с 300-400 думи, я не! И колкото по-неграмотни са, толкова повече пишат… Пишат и издават!
Омагьосаният кръг се е завъртял именно заради липсата на Голямо четене от ранна възраст, в семейството, у дома, в читалищната библиотека. И също заради липсата на писане, но в училище, както правят хората в другите страни. Писането на есета там е доказаното средство за постигане на грамотност, защото есето показва какво и колко и как си го научил, както и дали можеш да мислиш, твориш и създаваш. Каквото и да било, в която и да е област, не само в литературата. Защото неграмотният човек е неграмотен и в живота, и в работата. На него всичко му е ясно, от всичко разбира и може да бъде мерудия на всяка манджа. Примери – бол.
При социализма работниците получаваха по-големи заплати от представителите на „трудовата интелигенция”. Но децата им в повечето случаи не ставаха по-учени или по-грамотни. Като няма книги в една къща, навик за четене няма как да се добие. Затова днес прописаха мутри, мутреси, фолк „икони”, бизнесмени и бизнес дами, жени на новобогаташи, приятели на паралии, които щедро обвиват безсмислените им съчинения в луксозна опаковка. Ако има криза в духовността, то тя не е в липсата на „грижи” за културата (аман от грижи, които притъпяват писеца, нагледахме им се 45 години!), а в липса на критерии и самооценка.
Всеобщата псевдодемократична лумпенизация (и нека не забравяме, че тя също произхожда от недрата на социалистическата подмяна на изконни ценности с класово-партийни такива) без корективи и регулатори позволи на кресливото бездарие (или посредственост - в най-добрия случай) да вземе връх и да обсеби целия ни живот – както в политиката, така и в икономиката, и в много други сфери, включително и в духовната. (Прословутият министър на културата не случайно пише „збогом”; иначе е талантлив актьор, но би било добре да не прописва никога).
Социализмът излъга хората, че са равни, но издигаше в култ и героизираше нискообразованите „творци на благата”; дирижираната от строителите на социализма псевдодемокрация също ги излъга, че са равни, но отпусна юздите на чалгаджиите (в най-широкия смисъл), за да опорочат и осквернят всичко, до което се докопат.
За да има Голямо четене, трябва да спрат Голямото писане (не, разбира се, писането на есета в училището – така ще изпъкват онези деца, в чието по-нататъшно образование има смисъл да инвестират и родителите, и държавата) и Голямото издаване на безброй глупости, на създаване на обществена нетърпимост към пошлата графомания, на подлагане на публичен остракизъм на всички напъни на бездарието.
Трябва да се четат и препрочитат класиците, издадени от издателства с грамотни коректори. Само от тях и подрастващи, и възрастни могат да се научат на талантлив изказ, на художественост, на чувство за прекрасното, на езиково богатство.
И така, ако искаме да има Голямо и талантливо четене (не заради кампанията впрочем), нека спрем за малко Голямото бездарно писане!
Автор:
Славимир Генчев
Публикация:
07.10.2008 г. 12:54
Етикети:
Посетено:
1580
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/32/news/6577-golyamoto-pisane