Диагноза
За доверието, срама и още нещо
Директно към светлото бъдеще
Запитах се тези дни – ако някой ни уверява, че няма от какво да се срамува, можем ли да му вярваме? Замислих се... и в съзнанието ми изплуваха странни образи и тези...
Познавах един политик. Много честен човек. Твърдеше, че пътува с градския транспорт – спестяваше за вила на Бахамите от закуски. Този същият поде епична борба срещу сенчестия бизнес. Предложи да забранят плажните чадъри и слънчобраните. Не приеха този законопроект. Тогава политикът възкликна: „Аз направих каквото можах. Няма от какво да се срамувам!”. Възкликна, па се оттегли под сенките на стадион „Българска армия”, където се захвана със стоманолеене и футбол. До вчера. Сега наистина е на Бахамите, но със сменена самоличност. Защото няма от какво да се срамува. И ние му вярваме.
А преди седмица се случи така, че настинах. Вдигнах температура 37,2. Отидох на лекар. Направиха ми най-невинни изследвания – кръв и урина, но за всеки случай ме хоспитализираха. „Ето я грижата за човека!”, казах си, „Как да не вярваш на родната медицина?”. Платих си за престоя в болницата, дори бутнах рушвет. Когато излезе епикризата обаче, се оказа, че заради моята настинка съм бил опериран от жлъчка и апендисит. За хемороидите не споменавам, защото ме е срам. „Ама как така?”, попитах аз. „Така, така”, отвърна лекуващият ме лекар д-р Задгробников, „Правим го заради ония безсрамници от здравната каса! Като не ни дават пари, ние си ги искаме. А да си искаш, не е срамно, повярвай ми!”. Е, повярвах му. Дори се засрамих, че повдигнах въпроса.
Сещам се и за моята съседка от долния етаж. Усмихната и пухкава като бутерка. Работи в социалното министерство. Аз пък съм безработен. Редовно й напомням за социалната справедливост, а тя периодично ми спира социалните помощи. По тази причина вкъщи постоянно сме в ремонт – чукам, тракам, местя мебели, забивам пирони. Записах се на курсове по барабани и солфеж. Станах фен на хеви метъла и слушам Деф Лепард с волумето на мах. Накратко - шум вдигам, лазя й по нервите. Бях убеден, че вече съм я омаломощил. Сгащих я в асансьора. Нямаше къде да мърда. Между втория и третия етаж, внезапно заех позата на сатирик и изсъсках:
Срамувай се панически,
без капчица условност:
цените са космически,
народът – в безтегловност!
Очаквах съседката да потъне до партера от срам. Нищо подобно. Асансьорът плавно стигна до петия етаж, а съседката се разтопи в маслена усмивка:
За твойте словесни откоси
си имаме отговор прост:
задаваш ли много въпроси,
ще станеш и ти под въпрос!
А така! Излезе, че женицата не е просто онази с холестеролната фамилия, дето работи в социалното министерство, а мастит сатирик! Не е безсрамната изедница, която ми разправя врели-некипели за всеобщия просперитет, а крупен талант, който твори под псевдоним в централния печат! Застъпница за човешките правдини... Срам! Стана ми толкова чоглаво, че загубих вяра в себе си.
Затова напоследък вярвам на всички. На всички, които твърдят, че няма от какво да се срамуват. Вярвам, че няма корупция, няма мафия, няма битова престъпност. Вярвам, че има правосъдие, има благоденствие, има честни и морални политици. Вярвам, че реформите са в ход и ни водят към лелеяното светло бъдеще... Вярвам някак си безрезервно и електорално. Вярвам с такава безумна сила, че направо да си умреш от срам!
Познавах един политик. Много честен човек. Твърдеше, че пътува с градския транспорт – спестяваше за вила на Бахамите от закуски. Този същият поде епична борба срещу сенчестия бизнес. Предложи да забранят плажните чадъри и слънчобраните. Не приеха този законопроект. Тогава политикът възкликна: „Аз направих каквото можах. Няма от какво да се срамувам!”. Възкликна, па се оттегли под сенките на стадион „Българска армия”, където се захвана със стоманолеене и футбол. До вчера. Сега наистина е на Бахамите, но със сменена самоличност. Защото няма от какво да се срамува. И ние му вярваме.
А преди седмица се случи така, че настинах. Вдигнах температура 37,2. Отидох на лекар. Направиха ми най-невинни изследвания – кръв и урина, но за всеки случай ме хоспитализираха. „Ето я грижата за човека!”, казах си, „Как да не вярваш на родната медицина?”. Платих си за престоя в болницата, дори бутнах рушвет. Когато излезе епикризата обаче, се оказа, че заради моята настинка съм бил опериран от жлъчка и апендисит. За хемороидите не споменавам, защото ме е срам. „Ама как така?”, попитах аз. „Така, така”, отвърна лекуващият ме лекар д-р Задгробников, „Правим го заради ония безсрамници от здравната каса! Като не ни дават пари, ние си ги искаме. А да си искаш, не е срамно, повярвай ми!”. Е, повярвах му. Дори се засрамих, че повдигнах въпроса.
Сещам се и за моята съседка от долния етаж. Усмихната и пухкава като бутерка. Работи в социалното министерство. Аз пък съм безработен. Редовно й напомням за социалната справедливост, а тя периодично ми спира социалните помощи. По тази причина вкъщи постоянно сме в ремонт – чукам, тракам, местя мебели, забивам пирони. Записах се на курсове по барабани и солфеж. Станах фен на хеви метъла и слушам Деф Лепард с волумето на мах. Накратко - шум вдигам, лазя й по нервите. Бях убеден, че вече съм я омаломощил. Сгащих я в асансьора. Нямаше къде да мърда. Между втория и третия етаж, внезапно заех позата на сатирик и изсъсках:
Срамувай се панически,
без капчица условност:
цените са космически,
народът – в безтегловност!
Очаквах съседката да потъне до партера от срам. Нищо подобно. Асансьорът плавно стигна до петия етаж, а съседката се разтопи в маслена усмивка:
За твойте словесни откоси
си имаме отговор прост:
задаваш ли много въпроси,
ще станеш и ти под въпрос!
А така! Излезе, че женицата не е просто онази с холестеролната фамилия, дето работи в социалното министерство, а мастит сатирик! Не е безсрамната изедница, която ми разправя врели-некипели за всеобщия просперитет, а крупен талант, който твори под псевдоним в централния печат! Застъпница за човешките правдини... Срам! Стана ми толкова чоглаво, че загубих вяра в себе си.
Затова напоследък вярвам на всички. На всички, които твърдят, че няма от какво да се срамуват. Вярвам, че няма корупция, няма мафия, няма битова престъпност. Вярвам, че има правосъдие, има благоденствие, има честни и морални политици. Вярвам, че реформите са в ход и ни водят към лелеяното светло бъдеще... Вярвам някак си безрезервно и електорално. Вярвам с такава безумна сила, че направо да си умреш от срам!
Автор:
Петър Краевски
Публикация:
16.06.2008 г. 12:45
Посетено:
1252
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/32/news/6112-za-doverieto-srama-i-oshte-neshto