Диагноза

Да се бориш с вятърни мелници

Училището - желана територия за ученика. А за учителя?

Разбираемо е, че обществеността ни живо се интересува от въпроса как училището да стане привлекателно за учениците. Пишат се проекти, провеждат се конференции, публикуват се статии, правят се анкети, радио и телевизионни предавания, посветени на опита да се превърне училището в едно по-приятно място за нашите деца. И с право – това е пътят към преодоляването на апатията, страха, агресията, “заразяващи” все по голяма част от подрастващите. Проблемът е, че училището няма как да стане желана територия за учениците, ако не е желана територия най-напред за техните учители. Защото само любовта ражда любов. Как да убедиш  някого, че мястото е приятно, ако ти самият не вярваш в това?

Няма да повтарям до болка втръсналите (по време на учителската стачка) твърдения за сложността на учителския труд и за липсата на достойно заплащане. Ще се огранича до наблюденията си, свързани с Националната конференция “Училището – желана територия за ученика”. Вече трета година тя се провежда в три етапа – общински, областен и национален. Едни от “най-навитите” учители – на които  наистина им пука за това, как да направят своята съвместна работа с учениците не само полезна, но и атрактивна и привлекателна, участват със свои разработки; обобщават вече осъществени интересни идеи. Под формата на доклади, електронни презентации, постери се споделят използвани в различни български училища методи за т.нар. интерактивно обучение. Това е обучение, при което на учениците се гледа не като обект на образование и възпитание, а като на равностойни партньори, с които ние, учителите, родителите, обществеността, имаме обща цел – развитието на личността; реализацията на духовния, нравствения и творческия потенциал, който всеки човек носи у себе си. Обсъжда се приложението на някои от т.нар. иновационни (новаторски, различни) методи, творчеството в извънкласните форми, ученическото самоуправление, мерките за ограничаване на отпадането на ученици… Да се споделят добрите практики има смисъл – не за да се похвалим какво сме направили, а за да улесним търсенето, в което вече около две десетилетия се лута цялото ни общество.

От самосебе си се разбира, че за да се занимаваш с подобни практики, пък и да съумееш по интересен и въздействащ начин да ги представиш пред колегите си, е необходимо не просто да си сърцат човек, желаещ наистина да направи нещо полезно в професията си. Необходими са и потенциал от време, творчески заряд и не на последно място – свобода на мисълта.

Вярно е, че откритията много често са плод на неприемане на статуквото, на желанието за промяна. Резултат на всичко това са и повечето от представяните на конференцията проекти – на убеждението, че училището (не само в България), както и обществото, както и съвременната цивилизация, боледува и трябва да се търсят методи за спасението му. Но тази истина, до която, рано или късно достига всеки буден човек, попаднал в училище, обикновено не може да даде своите плодове… Защото сбърканата, порочна система се е погрижила така да те затрупа с бюрократични повинности, та да не ти остави свободата на съмнението, на несъгласието, на противопоставянето и дръзкото решение да избереш други пътища.

Споделям това, обобщавайки огорчението на учители, които въпреки всичко се опитват да правят нещо различно… Правим го с цената на постоянни забележки и навиквания от страна на администратори, че имаме пропуски в учебната документация или че не спазваме спуснатите “отгоре” указания за разпределението на учебния материал. Много директори робуват на “буквата на закона” и принуждават преподавателите да остават по осем часа в училище, без да са им създали необходимите условия за подготовка на уроците и за проверка на писмените работи; за квалификация, развитие и творчество… И това е непростимо, особено когато се отнася до учителите по български език и литература. Литераторът е негърът на българското училище (ако перифразираме популярната песен на “Бийтълс”). Той постоянно е зает с писмени работи, чиято логика трябва да осмисли според индивидуалността на авторите им и да напише съответната рецензия и оценка. Но литераторите са длъжни и винаги да бъдат на разположение – къде-що празник се зададе в българското училище, къде-що слово има да се пише, рецитали, училищни вестници и радиопредавания, драматизации и концерти… Така попадаш в порочния кръг на един вечно-несвършващ-работен-ден. Забравяш, че и ти си човек със своите духовни потребности, с необходимостта да се “зареждаш” физически, интелектуално и духовно, за да има какво да раздаваш…

И въпреки всичко вече трета година стотици ентусиасти, от всички специалности, отделяме от оскъдното си време и енергия, за да участваме в провежданата по инициатива на МОН и с финансовата подкрепа на ЮНЕСКО (доколкото ми е известно) конференция. Тази година на нашия екип, разработил проекта “Да създадеш свят от образи и багри в училище”, му предстои да представи разработката си на Националната конференция, която ще се проведе от 12 до 14 април в Пловдив. Не зная какво ще се случи там. Но вече трябваше да преглътнем огорчението си от равнодушието и пренебрежението, с което се срещнахме на общинския и областния етап. За липсата на каквото и да било материално поощрение дори не отваряме дума. Ние, учителите (както казваше една възрастна колежка), сме свикнали да работим за едното “браво”). Става дума за това, че сами трябва да поемем разноските си по пътуването до Пловдив, а може би и за пребиваването си там през трите дни на конференцията. От Районния инспекторат по образованието във Варна ни бе заявено, че разноските са за сметка на изпращащата страна… А при положение че “изпращащата страна”, т.е. училището, е вече на делегиран бюджет, логично е да се предположи, че тя може да те лиши от възможността да представиш добрата си практика пред онези с другите делегирани бюджети.

И ако и при това положение продължаваш да си ентусиаст – плати си сам пътя, храната, нощуването в хотела… Така както си разчитал само на собствените си средства, време, нерви и за да реализираш “иновационната” си идея.

И докато с колегите ми размишлявахме дали да “изручаме и тия жабета”, чухме едно момиче от Девня, с вид на манекенка, да заявява: “Това ми е последната година като учителка! Аз съм още млада, права, ще стана сервитьорка и ще бъда по-добре!”

И ще се учуди ли някой защо догодина не нейното училище в Девня, а съседното барче ще бъде “желана територия за ученика”?

Впрочем красивата млада жена блестящо защити на областната конференция своя проект “Да се бориш с вятърни мелници”…
Автор:
Марта Радева, учителка по български език и литература
Публикация:
11.04.2008 г. 23:53
Посетено:
1616
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/32/news/5641-da-se-borish-s-vyatarni-melnitsi