Коментар

Уважаема аудитория. Що е "коментар"? Откъде идва това чудо на комуникативната фриволност, маята на литературните сайтове? Да зарежем правоверните етимологически постулати и да се насочим към думата с очарованието на подръчните средства.

Всеки филолог, късан по езикознание, ще отсече - "коментар" произлиза от просторечието "ментя". Ако това е така,  предшестващото го "ко" би трябвало да означава, че ментата е споделена поне между двама – „ко-мента”. Като „ко-алиция”. Когато един менти, другият да гледа ли? Ясно е, че щом единият се планцика в басейна на художествената условност, другият също не остава сух. Е, за предпочитане е басейнът да бъде море, но опитът показва, че капитаните в плувните басейни са повече. От което следва, че в най-лошия вариант коментарът е буря в чаша вода, а в най-добрия – в чаша уиски. Заключението, разбира се, е преждевременно.

Продължаваме нататък. "Ко-мента-р". Остана една графема, един звук - "р". На изпадащото "р" в края ще му отредим ролята на пост-четивен вибрант, който изразява психологическото състояние на ко-ментещите се. Ко-мента-ррр – „ррр” като алитеративен отзвук на монологичното пред-диалогично: "Трай, трандафор, че те тресна!". Всъщност това е един възможен и несъстояващ се вариант на трактовка по отношение на "коментар". Но пък е любопитен, чорт побери! Не бива да забравяме, че коментарните рубрики са предимно приоритет на виртуалните литературни пространства, където прехвърчат ята ник-неймни анонимници. Там гнездят два типа коментиращи се, дефинирани от мен с методите на сатиричната рефлексия. Ако ми позволите, ще се самоцитирам, с което, надявам се, няма да предизвикам негативните ви коментари.

Тип едно:

  Измамни байтове,
  ник-неймни прения,
  лъжовни херци.
  Из тези сайтове
  кротуват гении,
  а уж са терци...

И контра-тип две:

  Измамни байтове,
  лъжовни херци,
  ник-неймни прения.
  Из тези сайтове
  вилнеят терци,
  а уж са гении...

Знам, че горните характеристики ще предизвикат вълна от отрицателни коментари, но функцията, еф от хиксът на коментара, не е ли именно такава – да бъде контрапункт на блудкавата сладководност, да поддържа в общия кюп все по-липсващия вкус към солените истини? Изречено в хайку-стил това би звучало така:

  Врат картофите
  в лирическите грънци.
  Солчица няма.

А може и по-брутално:

  В лятната гора
  напиках щурче, а то
  песен ми изпя.

Спокойно, няма да развивам тезата за коментара като специфична форма на себеизливане, която действа тонизиращо на творческата натура. Развийте си тази тема сами.

Ако разфасоваме "коментар" не по линия на бонфилето, а със замах и по-сатъресто, слово-трупът ще изглежда така: "ком-ен-тар". "Ком" със сигурност не е връх Ком, макар че придава на лексемата заостреност и очакване за връх, което всъщност е и целта на всеки "коментар". По-скоро "ком" е фриволна транскрипция на "come", в смисъл "ела, ела, при мен ела, за да направим ден нощта", както се пееше в един известен чалга хит, да пукне дано! Поканата "come" си е чиста проба закана - ела, мракобеснико, ела, за да те светна, ела, тъмни литературни субекте, за да ти покажа откъде изгрява слънцето на поезията! Последващата силаба "ен" просто индикира, че заканата "come" се повтаря "ен" пъти. Трудността обаче е в осмислянето на това остатъчно "тар", което лесно се римува с "цар", отричайки го. Не e ли то носител на иманентното, базисно значение на разглежданата словоформа? Не е ли то онази енигма, дремеща имплицитно във всяка творба, респективно във всеки коментар? Не е. Аргументите за това също са енигматични. Ще ги разгледаме, когато му дойде времето, вервайте ми.

Да продължим по-нататък. Лесно можем да донакълцаме "тар" на "та" и "р", с което влизаме във вече добре познатата ни семантична схема с пост-четивния вибрант "р". Отдъхваме си за миг. Познатото винаги успокоява, дори когато е пълна глупост. Та каква е ролята на "та"? Всеки средно интелигентен профан ще осмисли "та" като абревиатура на "телефонен апарат", в смисъл, че жертвата на коментара търси опосредствана интелектуална взаимност с някой, който ще възстанови съкрушеното му от коментара его. Звучи добре, но е малко вероятно. Колцина са донорите, готови на такъв психологически план Маршал? Очевидно "та" не е телефонен апарат. Язък. По-скоро "та" може да се възприеме като брънка от поредицата "та-та-та..." - ето така би затракал един автомат Калашников, ако беше в ръцете на коментирания. Автомат с дуло, насочено към коментиращия. От ословения автоматичен откос е останал само един изстрел "та" за повече дискретост, а и за да се потвърди афоризмът на Станислав Йежи Лец: "Ще бъда кратък, казал изстрелът". Та това ли е коментарът, всъщност? Едва ли.

Особен поглед трябва да има човек, който се занимава с визираната материя. Често коментирането е комично съотнасяне на несъотносими реалии. Както е казал поетът:

  Яйца на очи.
  Гледа ме чинията.
  Кривогледа е.

Комично, нали? Благодаря за смеховките. Честно казано, това хайку с яйцата беше неочаквана маневра за освежаване на възприятията. За да направиш пълноценен коментар, задължително трябва да поддържаш будни сетивата на аудиторията. В противен случай тя събира очета и те дарява с най-искрения контра-коментар – прозявката.

Да сменим ракурса, уважаеми колеги. Нещастната думица "коментар" би могла да се транжира и по-наедро като "ком-ентар", където „ком” си е “come”, а „ентар” е виртуалното “enter” в смисъл на „старт”, „начало”, „започване”, т.е. цялостното внушение клони към „ела да те почна” – вече позната закана, макар и модифицирана на едно по-интерактивно пост-модерно равнище. Действително, как да не отправиш покана за плътска саморазправа към автора на това:

  НА ИЛИЕН
 
  О, моя сладка Илиен,
  отстреля ти поета в мен!
  По твойте рими пристрастен,
  привързвам рани с дунапрен –
  лирическия сутиен.

  А беше ден, а беше нощ!
  Как любехме се в звезден кош!
  Ти – музата в свенлив разкош,
  аз – музът изначално лош
  и в пълна сексуална мощ!

  О, Илиен, в нощта ми тъмна
  ти някак спорадично съмна.
  Ако залезеш, ще се гръмна!
  Броди с походчица налъмна
  в душата ми паважно стръмна!

Ужас. С привкус на позабравен декаданс. Ето и нещо пост-модерно. То решително ще натисне “enter”-а на един възмезден коментар. Четете с валидол под езика:

  КАРТОФ

  Картоф кълни сред коренака
  на шумналите бурени.

  О, грудко светла плът!

  Пропукването на презряната ти кожица
  е смътна мантра,
  тих смешец на сън,
  общуване с неосъзнатото ти ”аз”,
  което в теб дълбае и пробива
  внезапен вертикален път
  към светлината.

  И нека е благословен
  узряващият хумус в теб!

  Кълни!

Уважаеми колеги, държа да отбележа, че горните обекти на коментара ми за коментара са написани с учебна цел, ерго, спестете си ехидните подмятания в смисъл на коментари. Благодаря.

Вече стана дума за „коментар” като производно на “come” и “enter”. На устата ми е обаче да ударя още една брадва на първата силаба, разчленявайки я на "ко" и "м". Това "ко" не е реминисценция от "Коко Шанел №5", ако и да кореспондира с някои виждания, че музата дори и да се изпусне, ще се разнесе аромат от френски парфюм, простете за простотията. Тук надушвам по-скоро ехо от големия поетичен кокошарник, където пауните са рядкост и по правило - изкукуригали. Останалото не е мълчание, а възторжено и всепобедно "Ко-ко-ко...". Корелацията с когнитивно-посредственото е конкретна и комична. Косинусът като функция на синуса и обратно. Чудя се не е ли именно това "ко" в основата на първата силаба? Ако е така, финализацията й съвсем логично е "м". Простете за бисера, но това сонорно междуметие сигур ще да е породено от самодоволството на облизващата се кокошка - клъвнала е тя поетично зрънце, което, разбира се, е като слънце, цвъкнала е палитрено връз поетичното дюшеме и се радва на одобрителния кокоши хор. И наистина, колко багри и нюанси могат да се открият в птичето гуано! Пък и в крайна сметка именно то е онази топла, пръхкава тор, върху която избуява синьото цвете на истинската поезия. Тук ми се струва, че цитирам Цветаева, ако изобщо се е произнасяла по въпроса. Мисля, че в този момент от беседата би трябвало да избухнат бурни аплодисменти, но на втори прочит се боя, че дюдюканията ще са повече. Благодаря ви за стимулиращото мълчание.

Заровим ли се по-дълбоко в настоящото лингвистично безумие, удряме на камък. Камък, който се оказва скъпоценен. В ролята на камъка е вече озорилата ни със своята енигматика сричка „тар”. Демек, дойде й времето, макар и не след осемстотин дни, да ме прощава Негово величество. Да активираме познатия смисъл на „тар” като „катран”. Находката е добра. Допълваща е. Още повече темата не е глиновата, а пластелинообразна, т.е. търпи постоянни модификации и всяка нова форма не изисква усилието на чука или гравитацията на времето, за да бъде отречена предходната. Разглежданият феномен "коментар" действително съдържа в себе си бая катранец, разбирай - "tar". Тази семантична трошичка обаче не е константна величина. Ако се вклиним мисловно в производната лексема "коментатор", разчленявайки я, с умиление ще установим, че сме станали свидетели на преобразуванието "tar" - "tor", транслитерирано на български "тар" - "тор". Какво е "тор"? Това е градивната частица на Вселената, която я съдържа. "Тор" е идеалната математическа единица. "Тор" - божественото начало и края на мирозданието. От което следва, че всеки "комента-тор" е Бог или поне се възприема като такъв. Предполага се, че най-много денотати, демек, представители на понятието "комента-тор", има на Четвърти километър, в Курило и в Парламента. Сред най-видните коментатори, разбира се, е  средно статистическият депутат, за когото ще се изкажа коментарно със средствата на оперативната сатира:

  ДЕПУТАТ                   

  Участва в дебата
  разгърден и потен.
  Работи с устата.
  Умът – безработен.

Ако в тази аудитория случайно има някой депутат, предупреждавам: драги господине, безсмислено е да ме репликирате като в петъчен парламентарен контрол! Веднага ще ви затапя с явлението „изпреварващ коментар”, а именно:

  ПАРЛАМЕНТАРЕН КОНТРОЛ

  Съвестта ми нервно диктува
  в плен на вездесъщата скептика:
  докато мъдрият се намъдрува,
  глупакът ползва право на реплика.

Простете за откровеността. Надявам се, че ще ми бъде простено и поредното лирично отклонение. Въпреки претенциите си, никой коментатор не е съвършен. А след коментара си, често е свършен.

Почти на финала да се върнем на частицата „тор” от производната лексема „коментатор”. Любопитно е, че понятийното съдържание на "тор" също не е параметрично. То се движи във времево-пространствения континуум на съзнанието ту налево, ту надесно, циклично попадайки в гуаното пресно, пардон, идиот съм. Ако "тор прим" е точка А на мисловното махало, то гуаното е точката Б, т.е. "тор секонд". Вътрешното движение се допълва от ритмиката на един вторичен понятиен тласък а ла перпетуум мобиле, откъдето идва неизчерпаемата енергия на всеки коментиращ. При споменаването на "комента-тор" се задейства един семантичен кръг, който може и да е херменевтичен, ако някой се наеме да докаже това. Движението е следното: "тар-тор-тар-тор-тар-тор”... (вперьод)... Смисълът е ясен - коментиращият е всичко и нищо, протоматерия и краен продукт, пример за подражание и отблъскващо миризливо. Коментаторът това съм аз, ти, той, тя, той, ние, вие, те, без да го осъзнаваме напълно. Коментаторът е отрицанието на собственото си/ви/ни аз, което е иманентно на егоцентричните си/ви/ни моделни конкретизации.

Разбрахте ли какво искам да кажа? Аз не. В края на краищата, може би, именно в това е отговорът на въпроса „Що е коментар?”. Коментар заради самия коментар. Коментар заради самото експлициране егото на коментиращия. Оттук може да изведем и думата "дърдорко" в смисъл на "тар-тор-ко", леко модифицирана от неясни фонетични закономерности.

Ако се напънем да рекапитулираме, ще излезе, че от този анализ пряка полза няма. За сметка на това непреките ползи са доста. Пропуснатите - още повече.  Точно в това е смисълът на всеки коментар. Споделям с вас тези дивотии с убеждението на алкохолизиран поет или поетизиран алкохолик, който стои пред бутилка гроздова и коментира битието си, в смисъл на питие, ямбически:

  О, греяна ракия!
  Навън квичи прасето.
  Додето се напия,
  ще дойде и мезето.

Това последното - без коментар.