Опитът като истина

Натрапчиво ми повтарят за някакви стратегии, програми, европейски директиви и други такива, които отстояват, че младите са най-важното и те винаги имат право. Тези твърдения безспорно имат своето обяснение и основание тогава, когато става въпрос за нашата грижа към това, децата ни да бъдат добри, добре възпитани и достатъчно образовани. Но това обяснение не е достатъчно тогава, когато става въпрос за живота ни.

Преди поредните избори през миналата година си позволихме да изпием едно дългообещавано кафе с близък приятел, който отдавна живее в Лондон. Дали случайно или по-скоро по навик от предишно време се озовахме отново в кафенето на Археологическия музей в София. Покрай многото събрани спомени, натрупани нови житейски истории и въвлечени в днешното битие на родината ни, няколко пъти си повторихме, че възрастта има значение. Днес, месеци след срещата ни, все по-често се сещам за тези думи и се питам какво и как носят годините в живота ни.

Странни и може би безинтересни са тези мои споделени съждения, защото преимуществото не незрялата ни възраст ни позволява да раздаваме безразборно оценки и да правим необмислени действия. Те, нашите мисли и постъпки, винаги имат своето изразно или безизразно отражение върху самите нас и върху околните. В днешния ден, съвсем прозаично делничен, друг мой приятел в Габрово каза, че въпреки своите над 70 години ще се опита да се промени и да направи поредния опит в определена посока. Каква събрана мъдрост се открива в неподвластното на годините желание да се променяш и отново да опитваш. Едва ли това е възможно във времето на бързо натрупаното самочувствие и вирнат, в резултат на това, гротескно напудрен нос. Стремеж и желание за промяна могат да си позволят само дълбоко чувствителни и знаещи хора, които многократно са опитвали, вероятно са се проваляли, но пак са тръгвали по неотъпканите пътеки на своя живот. И ако възрастта нямаше значение, то зрелостта на преживения живот дава още повече и по-надеждни смислени значения на всяко новоначеващо действие.

Тук в планината пролетното слънце е настойчиво силно и примамва с летните си напомняния, а вечерите – достатъчно хладни и неприветливи, с почти действително усещане на зимните потръпвания. И отново иде реч за новите и следващите опити – как и кога се получават и дали ще доведат до промяна. И пак същият този мой приятел ми споделя съвсем спокойно, че едва ли може да се разхожда безцелно и да търси мисли, които случайно да го споходят. Замислям се и си давам логично обяснения за търсенията на този човек и за неоткритите такива, които със сигурност отново му предстоят. И това наистина ми се стори интересно, защото редица от по-младите ми приятели безобразно присъстват и не успяват или пък не се решават да търсят и опитват новото и различното в този спокоен делничен ден. Вероятно раждането на добра идея или нещо различно е трудна работа, но тя все пак отнякъде трябва да се започне. А при нас доста трудно започва тази работа и доказателства в тази посока ще намерим безброй почти навсякъде и във всичко.

„Не е вярно, че хората спират да преследват мечти, защото остаряват, остаряват, защото спират да преследват мечти“ е казал Габриел Гарсия Маркес. Напомням тези думи, защото ми се струват подходящи в осмислянето на желанието ни за нещо, което да носи различно и ново послание и което да даде своеобразно обяснение на смисленото ни преживяване тук, на Земята.

„Когато стигнете до моята възраст, наистина ще измервате успеха си в живота с това колко от хората, които искате да имате, всъщност ви обичат.“, казва Уорън Бъфет. И отново този мой габровски приятел споделя, че: „… виждаш ли, понякога  посланията, които не си очаквал да чуеш към теб, са породени от това, че носим обич към теб и това, което правиш.“ В тази миг на споделена откровеност разбирам колко е необходимо и същевременно приятно да усещаш доброто отношение по начин и смисъл, които да ти дават подкрепа и търсят онези незрими пътеки, които да те насочат във вярната посока. И трябва да изпитваме прилежащата благодарност за това отношение, а не да оставаме някак безмълвни, защото тези мисли са най-искрени и най-полезни за теб самия и за това, което ще последва.

И пак се връщам към размислите по време на изпитото преди време кафе там, край музея, и най-вече на написаните думи от този добър приятел: „Здравей, приятелю! Аз много ти се радвам и възхищавам отдалеко. Не чета всичко, защото ти си много продуктивен и не ти смогвам. Но снощи… протече едно твое интервю от регионална телевизия. Толкова обида имаше в теб, че изгледах всичко, чак изрових и предаването по Българско национално радио. И ако не беше тъжно, щеше да е смешно. Затова, защото те видях обиден и тъжен, реших да ти пиша, за да ти кажа, колко много значиш, колко много тежиш и колко си различен от масата. Няма как да си приет. Ти стърчиш... Как да ти вярват, че имаш разностранни интереси и си добър, когато те мерят с техен аршин и там няма такава мярка, която да те побере.  Просто ти можеш, а и можеш да си поставяш цели и да постигаш. Ти си знаеш цената, която си платил. Аз съм свидетел на част от твоето израстване, зная как си обикалял България, не си седял на бюро, докато много твои колеги се срастват с министерските кресла. Помня и няма да забравя помощта, която получих, когато имах нужда – в точното време и на точното място. Благодаря ти, че те има в живота ми!

Благодарна съм на този, който подрежда отгоре, че ме е срещнал с толкова позитивен човек като теб! Приеми, че винаги ще си различен, приеми, че ще ти завиждат и дърпат надолу. Малките хора не могат друго, иначе не могат да живеят. Ти си друга вселена! Приеми го! Никога не забравяй, че има и една група хора, които те обичат и ще са винаги с теб. Прегръщам те. Ти си съкровище, имаш собствена светлина, не отразена! Прегръщам те!“

Знам, че „не ставаме нито по-добри, нито по-лоши с напредването на възрастта, а по-скоро като себе си.“, споделя Мей Ламбъртън Бекер. Нека тогава по-рано и по-бързо да бъдем такива – себе си.

Така е устроен човешкият ни живот и така е създадена нашата същност – да търси и намира, да постига и да губи. Но ценното в това е да имаме относително добра самооценка, което ще ни помогне да бъдем далеч по-ефективно полезни в тази наша смисленост. За светлината и нейната способност да е собствена или отразена в някаква повърхност ще дойде време и място, в което ще я търсим и ще се вглеждаме в нея. И която може би ще ни топли или ще ни навява тъга. Но ние все пак оставаме с надеждата, че ще я има!

„Животът принадлежи на онези, които вярват в красотата на мечтите си.“ (Елинор Рузвелт)

.................

Коментарна рубрика на вестник "Росица" - https://www.rositza.com/.