Всеобщото безсмъртие е по-опасно от масовата смъртност

Обществото ни се блъска в безпосочност, която откроява всяко предходно и следващо решение. Принципните ни позиции са в особена свързаност с безпринципно поведение. Това повторение на създадена идиличност се повтаря с такава многократност, че чак се простря в един човешки живот. Намирайки във времето и пространството определена пътност, се самозалъгваме в нейната правилност и започваме да я преследваме. В нейната постижимост установяваме, че не ни е донесла нищо добро, а само мъка и препятственост.

Споделянето на нещо ново и промяната са обичайна илюстрация на всяка предходна и следваща ситуация, в която трябва да намираме най-удачната перспектива да продължим. Обичайната символика днес е присъща за времето, в което споделяме своето очакване.

Най-неприятното от всичко това, което ще се случи, е неговата предвидимост – очаквания, мисли, чувства и въжделения, а реалността – непроменено неприемлива. Нашата вътрешна чувствителност е установила отдавна тази неспособност за измъкване от кишата, но не може да установи реалната възможност как да продължат нещата напред с определена положителност. Това е най-страшната присъда за несбъднатостта на иначе справедливите и добри очаквания.

Елитите са обявили своята безсмъртност и не смятат, че трябва да свършат народната работа, защото тя не им е по вкуса, а по изгода. Всичко е в някаква примамлива последователност от абсурд, с която вече сме привикнали. Всяка друга реалност свързваме с измамна лудост, която ще ни споходи.

„Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена.“ (Георги Данаилов, из интервю за „Нова ТВ“ през 2016 г. по случай 80-годишнината му)

Житейската ни битност обуздава страстите, опитомява налудните пориви и се опитва да успокои болката.

„Това, което обединява тълпата, най-често е омразата. Види ли човек големи тълпи, изпълнени с ненавист, трябва да знае, че просвещението е убягнало на тези хора или те просто са го забравили и изоставили. Просветеният човек не мрази, той разбира и остава сам. Засега!“ (Георги Данаилов, из „Всичко ново е под слънцето“).

Засега сме потънали в самотност, която блуждае в пространството и времето. Ще дочака ли забрава омразата и ненавистта, е време да се разбере…

Георги Христов Данаилов (1936 – 2017) е потомък на известен свищовски род. Внук е на акад. проф. Георги Тодоров Данаилов, както и правнук на Марко Балабанов, първият външен министър на България след Освобождението на страната. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов. Завършва и преподава химия, но с литература се занимава от студентските си години. Голяма популярност получава още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Автор е на много пиеси и филмови сценарии: „Хирурзи“, „Похищение в черно“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров). Световно признание и литературни награди получава и с последните си литературни творби „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.

Книги и пиеси на Георги Данаилов са превеждани на арменски, руски, немски, полски, румънски, словашки, чешки, гръцки, китайски и др. Пиесите му са играни в Москва, Ленинград, Ческе Будейовице, Бърно, Братислава, Варшава, Тбилиси, Ереван. Носител на призове от международни фестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан.

От 1993 до 1995 г. Георги Данаилов е председател на Агенцията за българите в чужбина.