Ще бъда търпелив в своето очакване

Утрото на всеки ден, пропилян или разпилян в своята житейска битност, ни събужда по своя особен и неповторим начин. Опитва се да ни покаже своя образ, който все още е съвсем непокорен. Промъква се някак тихо и спокойно и ни гледа в своето начало и пак ще го стори в своя край. Някак безобидно тихо е това утро. Притихнало и спотаено в своята сива прозрачност, събрало някаква неизказаност в своето безразличие. Само няколко минута в тази си самотност и то, утрото, ще ни изостави съвсем безпризорни на бушуващия ден и ще си тръгне завинаги в очакването да идва отново и отново. Тези безкрайно бързи и кратки срещи са като многобройни раздели, които ще ни спохождат, като утринните капчици на спусналата се мъгла, които ще остават своето безкрайно отражение.

Уединението на пристигналото утро ще ни напуска със своята неподозирана случайност и ще ни оставя в пристигналата вече прегръдката на деня. Толкова прозаично е всичко това и дори по нищо не подсказва за своята неповторимост, но пък ни удостоява с непредвидимо си присъствие.

Денят ще покаже своята незавидна гордост, простичкото безразличие към нашите тревоги и своята неумолима безгрижност, с които някак неволно успява да препуска по калдъръмените улички на нашия разпилян ден. Ще поднася очарование и разочарование, ще носи сълзите на своята тъга и радост, прегръдките на своята обич и безмилостно ще си отива като един безкрайно кратък миг от нашето съществуване.

Дали ще успеем да го усетим, да го придружим или дори да му се зарадваме или разсърдим си остава само и единствено наше усещане, което няма кой да ни подари или заеме някой друг път. Идващият ден е в нашето смислено пробуждане за онова спокойствие и начин за съпричастност в неговото присъствие при нас. Едва ли винаги това ще е най-доброто и най-приятното ни изживяване, но със сигурност ще ни остави нещичко някъде в отражението на поредното вдишване и издишване на този наш живота.

Добър ден, тъга.
Сбогом, тъга.
Ти си изписана в линиите на тавана.
Ти си изписана в обичните очи.
Ти не си най-страшното бедствие, защото и у най-жалките устни оставяш усмивка.

Добър ден тъга.
Любов на отзивчиви тела.
Всесилие на любовта,
чиято ласка възниква внезапно
като чудовище без плът.

Глава разочарована…
тъга с прекрасен лик.

„Добър ден, тъга“, Пол Елюар

Отърсва се безкрайно бързо от своето идване, тръгва и върви с една отчетливо изправена походка и някак си не се обръща много, за да поостане по-дълго при нас. Дали знае колко нужно ни е неговото оставане, за да ни даде още и още поне една проклета възможност в този ни ден. Може би иска да я пропилеем, да не забележим неговата светлинка и да се прибере в своя си безизразен покой. Не го усещаме, пропускаме го да си тръгне, без дори да се замислим какво ни носи или какво ще ни вземе. Дали не е по-добре да не се интересуваме от неговото идване и отиване, а да се окажем воайорстващи над неговата същност. Все пак нужно ни е да се опитаме да го докоснем и може би той ще ни приеме по своя си начин. Нали все пак е неповторим и неосъзнато различен и няма как да дойде пак същият отново при нас.

Притихнал или разбунен, той ще идва и ще си отива в безкрая на своето битие и на своето съществуване. Дали ще е поредният или пък последният – дори не отговаря на този биздиханен наш вопъл, умолявайки го да ни сподели тази своя тайнственост.

Една тъга, една троха –
тъй рони старецът изсъхналия хляб.
Около него – ято гълъби.
Не е самичък старецът!

Ах, господар е той на скромната трапеза,
обиколен от толкова небесни гости…
И рони старецът живота си изсъхнал –
година след година, спомен подир спомен.

А гълъбите лакомо кълват, стомаси пълнят.
След миг, до шушка изкълвали всичко,
ще излетят по своите небесни работи.
Самичък ще остане старецът,
без хляб и без последната троха дори.

Съвсем самичък.
И само бъдеще пред него…

„Една тъга, една троха“, Максим Максимов

Лудешки и дори некрасив смях ни спохожда и ни вади от тази неистова летаргична реалност. Показва ни, че трябва да вървим към този наш безкрай. Догоряла цигара, останала самотно на перваза, празен поглед в почти пресъхналата локва, разпилени боклуци край озъбения тротоар, поизбледнели от своята цветност листа, подредени в хаотичен безпорядък и някакъв нежелан вечерен ветрец, който е пропуснал да донесе топлината на есенното поизхабено слънце.

Времето на този ден бърза да си тръгне от него – разпръснато различен. Отива си и не чака нито нашата покана, нито се обръща от молбата ни да поостане милостиво го гледаме още миг поне, да остане приседнел за мъничко при нас.

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.

И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.

И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.

Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.

Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!

На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:

Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

„Време“, Петя Дубарова

Прибира се в дома от поредното си идване този наш ден. Спуска пердетата на своята случайност и не търси отговор на никакви терзания, не дава упование на нашите натрапчиво повтарящи се мисли и някак по своему отново се опитва да се подготви за новото си идване. Какъв безкрай на случващата ни се реалност в пространство и време. Не се обръща на нашите подвиквания, не се опитва дори да спори и някак дори безизразно си тръгва от нас. Дали отново ще дойде или пък ще се окажем в най-лошата си участ да ни няма в неговото следващо идване?

Не можеш да ми пращаш само юди.
Поне да се обесваха накрая.
След толкова целувки и заблуди
съм вече по-безсмъртна и от Дявола.

Безсмъртна да ги гледам как купуват
със сребърници свещи и мълчание,
а после опростени да целуват
децата си, Сина Ти и разпятието.

Съгласна съм с великата Ти мъдрост
Голгота да минава през монетата.
Готова съм за още двеста кръста.
Обаче Ти готов ли си с въжетата?

„Пореден скандал с Господ“, Мария Лалева

Не искам с моята човешка битийност да споря с него, защото той си е отишъл от нас. Ще остана с моята най-искрена надежда, че ще бъда част от неговото идване и отиване, без очакването да се сбогува с мен. Едва ли той ще ме забелязва всеки път, едва ли ще бъде искрен и безгрижен всеки път, но аз искам да бъда в него с боязливите си опити да бъда забелязан и да давам от това, което си мисля, че мога и имам, с непринудените си и несръчни неща, които все още не мога и не знам и все така да го чувствам и усещам.

Седни Тъга, дошла си ми на гости,
дори да ме разплачеш, пак седни!
Разплакала си други и до кости
ти мокра си от техните сълзи!

Седни Тъга и дай да те прегърна
и себе си и теб да утеша!
Дори да знам, че спомени ще върна,
до късно ще говорим о, тъга!

Предателства като пелин горчиви
ще си припомним двете във нощта,
ще минат само като сенки сиви,
ще се опитам всичко да простя!

За грешките направени от мене,
ще ми припомниш сигурно сега,
но мигове пропуснати след време
не могат да се върнат о, Тъга!

„Седни Тъга, дошла си ми на гости“, Гергана Сотирова

Дали ще заслужа или не тази награда в това битие на безкрая – все още не зная, но ще правя безкрайни опити да бъда скромно забележима част от присъствието си в своя пореден ден. Не бих искал да заслужа съчувствието – то се получава даром (Роберт Лембке). Може би много повече искам да заслужа завистта. А дали „завистта няма да е най-искрената форма на признание“ (Вилхелм Буш) едва ли ще бъде еднозначният отговор на моите въпроси, но ще се опитвам да ги търся в този и в следващия си ден.

И ще бъда търпелив в своето очакване, защото може би ми предстои още един нов ден!