Прощавайте посредствената непристойност

„Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“ – пише в своя разказ „Сватба“ Николай Хайтов. И заедно с него в мен се прокрадват спомените от едно пътешествие, връхлетелите ме чувства и мисли, от което днес искам да Ви поднеса в дар.

Тропането на автомобилите по неравностите на пътищата ни се е превърнало като прилежащо потребление на днешната ни действителност и ако то не съществува ще останем в непознатост на нашата си същност. По време на това ни пътуваме от време на време поглеждаме заобикалящата ни пасторалност, която ни служи за доза оправдателност и прииждащо самочувствие за отреденото ни място на пребиваване. Лъжовното ни прелюбодейство с това ни самодоволно влечение ни напуска твърде бързо, когато ни връща в житейската ни обреченост и твърде прозаичните ни задължения, които са се установили със своето постоянство. 

Това ни днешно продължително пътуване през надупчения  път продължава твърде дълго и се оказва част от това ни наше преживяване, което обикновено наричаме живот.

Всичко днес е малко позапуснато. Къщите са поизпразнени, децата вече не са онази банда, която виси по покривите или се е покачила вкупом на съседското дърво. Пооглушели са част от улиците ни, а някои дори сме затворили в очакване на нещо да се случи. Случването на „някога“ и на „нещо“ се е превърнало в постоянно бъдещо очакване и особено намерение, което ни съпровожда в дните на изборни начинания, в дните на веселото ни празнуване, дори и в дните на тъжното ни сбогуване.

Устроени със своята необичайна странност, ние, българите, винаги сме оптимистично заболели от бъдещите добри очаквания и може би това е едно от най-добрите ни болестни състояния, които все още ни подкрепят в нашето осъществено настояще.

Позабогателите ни съседи се опитват да покажат своята имотност на околните, но са останали безсърдечно незабележими в своята духовност. Роди се всичко в дните и годините на преходност, която определяхме с различни наименования и която ни даваше различни послания за добър живот и много светла бъдност.

От време на време се поотръсквахме от понатрупания прахоляк от мечти, потривахме позагрубелите си ръце, наплисквахме лицата си с вода и се опитвахме да прогледнем с премрежен поглед в онова нищо, което бяхме сътворили усърдно в годините. От време на време уж тръгвахме по верния път, но по-често се оказваше, че сме излезли извън очертанията на асфалтираната повърхност на тази пътека. Потрошените колена, кървавите следи по телата ни от блъскането в появилите се насрещни стени и натъртванията от поредните падания ставаха все повече и повече и така се озовахме на пейката на спомените за преминалите и отминалите времена. Напъвайки се да им предадем само онази по-висока смисленост и значимост, отбелязвахме временните победи и ги поставяхме единствено в онзи специален списък на отброените постижения.

Днес разколачената каруца, която използвахме по калдъръмените улици, е останала само за зрелищно отбелязване на някаква отминалост. Полираната луксозност на новите возила ни е придала онази самонадеяна степен на съвременна задоволеност.

Човешките отношения и добруването са останали някъде в далечността на съхранените спомени. Днес на мода са примитивността и отчуждеността. Търсенето на доброто е само по поръчка или в определена и предложена празничност. Днес сме повече в онзи резерват за живеене, в който естественият подбор е доказателство за продължаването ни.

Някаква спонтанна унилост ни е придошла в тези дни на особена празничност и приповдигнатост. 

„Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.“ – пише ненадминатият Николай Хайтов в своите „Диви разкази“. И това ми се струва съвсем пророческо и вярно. Той самият продължава далеч по-меко своите разсъждения в шедьовра си – „Мъжки времена“, за да ни остави завинаги вечния постулат за осъзната мъдрост: „Eдно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.“ (из „Мъжки времена“).

В днешната приповдигната празничност, когато сме сложили най-хубавите си дрехи и сме се приготвили да покажем най-доброто от това, което можем или искаме, ми се иска да имаме сили да се отърсим от натрупаната умора, да намерим светлина, която да ни проправи път към по-доброто и по-истинското.

Хайтовите думи „Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“ са също толкова пророчески, че дори ни карат да настръхнем при неговото гласно изговаряме. Дано този и следващите пъти намерим точно тези наши истински и силни водачи, които да ни изведат от времената на скитане и лутане, да ни покажат силата на нашия дух и да успокоят нашата вътрешна превъзбуденост.

Помнете „Изтървем ли България, изтървали сме всичко.“ Останалото няма да има никакво значение. „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.“ – споделя Николай Хайтов в едно свое интервю от 1993 година. 

Не притежавам онази величава особена умност, за да давам съвети. Не съм и толкова силен, за да дам път и посока на мислите и чувствата Ви, но ми се иска да Ви пожелая да закърпим дупките по пътя ни и в душите ни, да стегнем поизхабеното си самочувствие, да озаптим придошлата ни припряност и да тръгнем по-уверено и последователно към следващите ни времена, които ще се случат и без нашата вяра и присъствие, но ако искаме да отбележим нашето живеене тук по един добър и подходящ начин, добре е да положим усилия в тази посока и тогава възможността да бъдем забелязани е по-възможна. Важно е онова, което да оставим на следовниците, важно е онова, което правим, за да бъдем добри, и най-важното е – да бъдем свободни в тези оставащи ни възможни начинания! 

Бъдете и създавайте добро, давайте обич и не търсете разплата за споходилата ви лошотия. Прощавайте онази посредствена непристойност, не трупайте ненавист и злоба, а събирайте искреност и честност!