Размисли за някъде

Следобедните часове на деня се стопяват от непрестанната топлина, която ни е споходила в своята безмерност. Тротоарните плочки дори усещат изпотяването ни, в което сме се потопили. Разминаването с насрещно движещите се хора е в някаква забавена ритмичност, без да усеща никакво забързване. Денят е умърлушен, като след среднощен запой и без да бърза се влачи протяжно за никъде.

Преминаваме покрай опустелите без време кафенета и малки ресторантчета, дори и продавачите на сладолед са в следобедна скучна дрямка. Единствената припряност се усеща в големите магазини, където при отварянето на автоматичните врати се процежда някаква временна прохлада. Насъбралите се вътре имитират разглеждането на подредената стока, но пробните кабини са останали безучастно празни в това приключение. Поохладили поне за малко телата си отново поемаме по върволицата от крачещи хора, които се влачат по траекторията на своята топлинна дестинация.

Изпотените ни мисли дори не се опитват да се пооправят и да изглеждат достатъчно прилично, когато поискаме да ги покажем на околните. Те са останали затлачени като останал без достатъчност от вода канал, който трябва уж да ни охлади.

В тази недостатъчност са ни останали само първичност на някои от усещанията, които се опитваме да приобщим в някаква странност към днешното поведение.

Никакво жонглиране, никакви терзания не се усещат, а само надвисналата като някаква непринуденост мараня. Безразличност е обзела цялата ни същност, която не иска да реагира дори на острите ръбове на металните столове, върху които сме поставили телата си. Отчайващата външна отпуснатост се е настанила в мисловната ни същност и отказва да напусне мястото си.

Обладалата ни остатъчна самота на реалната действителност е спряла да се съпротивлява на всичко това и дори се е проснала полужива в пространството. Каква самотност на нещо смислено се процежда едвам по набраздените повърхности на смръщеното ни чело и потича лекичко по лицата ни. Опитите да уталожим тази опустошителност в състоянието е почти безрезултатна и ни кара отново да останем привидно спокойни, притиснали лъжичката на вече изпитото кафе към порцелановия ръб на чашката, който ни създава излишно съпротивление.

Някаква невъзможност се упражнява активно върху този неподреден миманс от мисли и поовехтяла чувствителност. В тази ни несъобразителна съставност няма да успеем да потърсим никаква добра възможност да подредим собствената си задрямалост. Никакви, дори и илюзорни наченки на някакви напъни на смисленост в това ни изпитание и каква отчайваща същност ни очаква в бъдещата ни действителност. Някаква спомагателност ни е необходима за да не ни довърши в обикновена несъстоятелност.