Контейнери за разделно събиране на свободата ни

 „Свободата, Санчо, е на върха на копието!“. Все по-често употребяваме безсмъртната фраза на мъдреца Мигел де Сервантес Сааведра като оправдание за неслучилата ни се свобода или пък за нейното издирване по някакъв странен начин.

Казват, че свободата била на върха на копието. Този факт е толкова интересен и любопитен, че ни отправя към търсене на копието, а понякога – и на самата свобода. За какво ли на този свободен индивид му е било нужно копието – да се брани от свободата или нея да брани от нападателите ѝ. Все интересни и прелюбопитни могат да бъдат интерпретациите на тази иначе емблематично своеобразна случка. Двамата герои, тръгнали да търсят своето усещане да бъдат свободни, и едва ли са го открили в онзи смисъл на собствената си свободност. 

Разбирането ни за свобода е толкова лично различно и толкова приятно достижимо, когато имаме усещането за това. Та нима нямаме своята свобода да ходим по пътеката в двора и да търсим четирилистни детелини или да се взираме в купчинката пръст, която прясно е изровила придошлата неканена къртица? Имаме своята удовлетвореност, че някаква свободност сме проявили в този момент, но какво произлиза от всичко това? Едно празно пътуване в двора, което ни е донесло мимолетно усещане за отсъствие на забранителност. Постигнахме целта на това си начинание, но какво ни донесе то в краткото изпитание да извървим десетината възможни крачки, да направим няколко завъртания без особени затруднения на главата и да видим, че нещо си стои и все така независещо от нас ще продължава да си стои там, където е било.

Каква прозаичност на разсъжденията, а то свободата било особено важно нещо, което трябва да се случи, но може би още по-важно е – какво от това ще се получи.

Свободно и необезпокоявано развяваме списък от висока претенциозност към нашата свободност, а не към резултата от нея. Трябва времето да ни приучи към опитност, но все е недостатъчно да стори това. Пространството да бъде достатъчно широко, за до побере нашета свободна волност, а то все ограничено се оказва.

Дали не е по-удобно възможно да приберем копието и да не го употребяваме в нашата свободна отбранителност, а да потърсим възможност да сторим нещо по-усърдно значимо за нашата доброжелателна битност. Нали ние хората все отбелязваме, че имаме непрестанно стремление за по-добро живеене в тази твърде съществена относителност на това деяние.

В опитите ни да разровим с крак къртичината в двора прозира онова неотстъпчиво намерение да открием нещо, което трябва да е останало там. Бучките пръст са внимателно раздробени в своята хаотична подреденост и водят към вече проправения път на отишлия си обитател, който за малко се е позабавлявал да покаже своето присъствие. Търсенето в множеството от засадените детелинки не дава своята резултатност и оставаме без сигурното пожелание за четирилистния късмет.

Времето на мимолетната ни свободност отегчително и рязко се прекъсва от многократните удари по някаква ламарина, идващи от близкия съседен двор. Кънтящият звук нарушава нашата фриволна свободност и ни връща към задължението да изхвърлим кофата с боклук, която неволно сме оставили на пътеката. Нашата свобода попада бързо в близките пластмасови обятия на големия разноцветен контейнер за разделно събиране на свободата ни.

И тук свободата ни е внимателно прибрана в очакване на нейното транспортиране към градското сметище, което ще ѝ даде своята волност на пространството и времето. Тя остава в предвидимото очакване да бъде подредено преработена или изоставена за нещо, което ще се случи по-нататък.