Червено и черно

По време на неотдавнашните расово-левичарски (или левичарско-расови) изстъпления в САЩ някакъв доста деен и буен, да не кажа див, афроамериканец другар (или другар афроамериканец) бил премазан от статуята, която той и друзьята му прекатурили, защото тя олицетворявала робството, премахнато от самите бели не как да е, а с цената на кръвопролитна гражданска война.

Този случай ми напомни една подобна история, разиграла се по българските земи преди малко повече от сто години, в днешното крайморско курортно селище Царево. Селището е ново, то възниква след погрома на България в Междусъюзническата война (1913). Турците отново си възвръщат освободените доскоро (и за кратко, уви) български (или поне дотогава гъсто населени предимно с българи) територии.

Както е известно, тогава хиляди бежанци с челядта си и с каквото най-ценно и скъпо сколасат да вземат при паническото си бягство се отправят към майка България.

Няма да навлизам в излишни подробности, само ще кажа, че с къртовски труд на гола поляна и при най-неблагоприятни условия коравите българи успяват да въздигнат ново селище, а скоро след бедните си колиби започват да изграждат с общи усилия, средства и материали училище и, разбира се, църква.

Построяването на църквата по ред причини се забавило и още по време на изграждането ѝ дошъл, уви, 9 септември. Не кой да е, а оня от 1944 г., с който започва неизбежното и последователно съсипване на България по съветски образец.

Новите властници, които изпълнявали доброволно и с пълно съзнание кремълските директиви, както и в цялата поробена от българските и съветските комунисти страна, решили да използват материалите за изграждане на църквата за построяване на .... ТКЗС. Мързеливците от народо, които се точели да стават (или вече били станали) партийни секретари, директори, звеноводи и вс(н)якакви началници, с радост се нахвърлили връз събраните строителни материали, които селяните сами били доставили и платили от джоба си, всеки според кесията си.

При една такава присвоителска „операция“ тежка греда смъртоносно затиснала и премазала двама от червените мераклии, та уплашените камунисте половин година не посмяли да припарят до строежа...

Та ето какво ми припомни смъртта на афроамериканеца (назовавам ги със специално създадената от мен за тях дума америкюнци) в САЩ.

Защото „който копае гроб другиму, сам пада в него“, нали?