Русия маскира империалистическите си цели като освобождение

Д-р Петър Гудев

Днешните русофили, чиято мнима любов към Русия е само смокинов лист, с който те твърде неумело крият болшевишката си същност, имат дълго и срамно минало, водещо началото си още отпреди времето на Руско-турската война от 1877-1878 г. Колкото и да се пише за тази прокълната Пета колона на Русия в България, все ще е малко, докато у нас се ширят русофилски настроения и прояви, които сериозно застрашават евроатлантическата принадлежност на страна, член на НАТО и ЕС. За да не губя време и място, няма да навлизам в подробности относно тясната и очебòдна връзка между „любовта към Русия“ и политическата принадлежност на нейните носители. Достатъчно е да се погледнат членовете, симпатизантите и гласоподавателите на бившата комунистическа партия и гравитиращите около нея левичарски или (псевдо)националистически креатури, които с умиление се прехласват по консервираната си представа за „двойната освободителка“.

Могат да се посочат много примери и имена на хора, ясно осъзнали завоевателната политика на Русия спрямо България и Балканите, но аз ще се спра на две видни исторически личности, които до голяма степен могат да послужат като пример за активна публична патриотична деятелност. Това са: д-р Стоян Чомаков – виден борец за църковната ни независимост, и д-р Петър Гудев, който от „убеден русофил след опита за преврат на 9 август 1886 г. става последователен русофоб и е автор на забележителната брошура “Време е да видим Россия освободи ли ни?" (1887), в която „двадесет и четири годишният Гудев прозира завоевателните планове на Русия спрямо България по пътя й за Цариград и проливите, негодува, че тя иска “да ни принуди сами да поискаме попечителството й", размишлява за жестоката криза, сполетяла страната ни след август 1886 г., за събитията, които “туриха съществуването ни на иглен връх и всякой, който обича отечеството си, трябва да се труди, за да се не повторят.“ (Борислав Гърдев, „Д-р Петър Гудев - политик и държавник" (2002).

Историкът Цочо В. Билярски, обнародвал в интернет брошурата “Време е да видим Россия освободи ли ни?", пише, че „авторът търси и намира ролята на Русия както в събитията през 1886 г., така и в целия следосвобожденски период. Той се спира най-подробно и на подбудите и целите на Русия в нейната освободителна мисия на Балканите, като разглежда детайлно в хронологически план вековните руско-турски войни. Сериозно внимание е заделено и на ролята на Русия в разрешаването на българския църковен въпрос, където не рядко тя се изявява като важен съюзник на фанариотите и на Цариградската патриаршия, но винаги вярна преди всичко на своите външнополитически интереси. Особен интерес предизвиква завещанието на Петър Велики, което е на практика един амбициозен и сериозен агресивен външнополитически акт на бележития руски владетел, модернизирал тази източна славянска изостанала монархия.

Д-р Гудев е автор и на изключителния труд „История на Източния въпрос преди освобождението на България“ (под псевдонима Борю Петвеков), излязъл през 1908 г., в който разглежда исторически десетте руско-турски войни, които нямат за цел да освобождават народите, а най-много да им се предостави някаква форма на независимост от страна на Османската империя, за да станат впоследствие верен съюзник на Руската империя, т.е. под някаква форма да ѝ бъдат подчинени.

И днес е малко известно, че един от най-дейните български възрожденци – д-р Стоян Чомаков, с огромни заслуги за разрешаването на черковния въпрос и учредяването на самостоятелна легитимна Българска екзархия (1870 г.), независима от асимилаторското спрямо българите гръцко духовенство, та този български лекар и духовен водач, въпреки огромните трудности, успява да организира (контра)анкета във връзка с потушаването на Априлското въстание. Целта му е да омаловажи в някаква степен данните и изводите от анкетата на американеца Джанюариъс Макгахан, която разкрива пред Европа и света турските зверства. Д-р Чомаков е съзнавал пределно ясно, щото императорска Русия ще се възползва от потушаването на Априлското въстание, за да обяви война на Турция, и после на свой ред ще пороби България. Той искрено и наивно се надявал, че бъдещата освободително-поробителна война можело да бъде избегната!

В тази връзка нека си припомним твърде странното (спрямо убежденията на Левски например) изявление на водача на Априлското въстание Георги Бенковски, цитиран от летописеца и участник във въстанието Захарий Стоянов: "Моята цел е постигната! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, от която той никога не ще оздравее. А Русия - нека тя заповяда!". Тодор Каблешков пък заявява: "Не в куршума на кремъклийката се надявах, а в гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия . . .".

И Русия до днес си заповядва…

Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, дори Любен Каравелов (който пише „За какво ни е управление като в Русия, след като там бият не по-лошо от Турско?“), както и други политически водачи националреволюционери са напълно наясно с имперските амбиции на Русия и неведнъж ги критикуват в свои умишлено укривани по времето на комунизма съчинения.

Можем да се върнем и към подвизите на капитан Георги Мамарчев, който става офицер във въоръжените сили на Руската империя и участва в редица сражения. Бил е командир на батальон в българско доброволческо формирование в Руската армия, наречено Българска земска войска (1810–1812), по време на Руско-турската война от 1806–1812 г. По време на следващата Руско-турска война (1828–1829) кап. Мамарчев е начело на български доброволчески отряд от 270 души в руската армия, дал решителния принос за освобождаването на Силистра и след това стигнал до Сливен. Като мнозина българи, подлъгани от илюзията „дядо Иван“, капитанът се е надявал България да бъде освободена по времето на този поход на Дибич Забалкански, но не би. След сключването на Одринския мирен договор (1829) кап. Мамарчев се опитва да вдигне въстание в Сливенска, Котелска и Търновска област. За да не предизвика международни усложнения с подобен акт след сключения мирен договор руското командване му противодейства – той е арестуван от изпратения отряд от 200 казаци, а събраните под негово предводителство бунтовници са разпуснати.

През 1861 г. Раковски обнародва брошурата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ след поредното преселване на българи в Украйна. В брошурата си той изобличава руския царизъм, който при всяко навлизане на руски войски на Балканите (като през 1829 г. например) завлича хиляди българи като бъдещи крепостни за своите дворяни. Освен това според Раковски завладяването на България е трайна руска цел. И той прокламира: „Послушайте, братя Българе, русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.” Но те и до наши дни в по-голямата си част са същите, както са същите и руските имперски интереси и амбиции. Това е трайна и може би вечна мегаломанска руска нагласа, в чиято основа от векове лежат пияни до козирката руските панславизъм, славянофилство и месианизъм. Това е путинският тип народ, който избира путинци за президенти или царе на драго сърце. Неслучайно геният Христо Ботев е написал:

"... и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода."

А и до днес нашето литературознание отрича, че Ботев е имал предвид под „скотско племе“ руснаците.

Какъв ред и от кого сме чакали тогава за своето освобождение?