След-и
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Непознатият или преоткритият Николай Лилиев
За премиерата на "Aз нoся вaшeтo смирeниe..." от Надежда Александрова
Момент от премиерата. Сн. Славимир Генчев
◊ СЪБИТИЕТО
На 21 октомври 2009 г. в зала "Надежда" на Столичната библиотека видната литературоведка и литературна историчка Надежда Александрова представи новата си книга "Aз нoся вaшeтo смирeниe...", която е именно това - "Книга за Николай Лилиев".
В представянето взеха участие великолепният рецитатор на художествено слово актьорът проф. Васил Димитров и двама негови студенти, които изпълниха емблематични творби от Николай Лилиев и писма до него от лудо влюбената в поета студентка Станка К. и от друг негов студент - като илюстрация на богатото епистоларно наследство от и до поета.
◊ ПРЕМИЕРАТА
Водещ на вечерта бе Георг Краев, който под формата на диалог с авторката и с приятелско-провокативни въпроси я предразположи да разкаже за работата си върху ръкописа на Николай Лилиев, за свръхсмисъла на неговия живот, за мястото на любовта в него. На представянето присъства внучката-племенница (по сестринска линия) на поета Божанка Константинова, известни поети и литератори, директорката на Националния музей на българската литература Румяна Пашалийска и нейни колеги, близки и приятели на авторката. (Александрова е била уредник и директор на НМБЛ, както и директор на Столичната библиотека).
Тук бе и независимият кандидат за кмет на София в предстоящите на 15 ноември частични избори д-р Теодор Дечев. За разлика от други кандидати, които започнаха предизборната си кампания с шумни партийни мероприятия и агресивни медийни изяви, г-н Дечев предпочете да поднесе голям букет цветя на Надежда Александрова и да я поздрави за упорития й и дългогодишен труд, увенчан с такова безценно издание.
◊ ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА
"Аз нося вашето смирение..." Книга за Николай Лилиев" съдържа есета върху живота и творчеството на поета, върху ценностното му присъствие в българската литература и култура. Александрова обясни подзаглавието с това, че самият Лилиев е кръщавал своите сборници не стихосбирки, стихотворения или стихове, а именно книги. Това също е показателно: един от най-„поетичните” ни поети е наричал стихосбирките си книги, докато много днешни стихоплети, които каканижат безсмислици и издават книги като за световно, ги наричат (и дори си вярват!) най-безсрамно стихосбирки, поезия, стихове. А мнозина от тях дори не са чували за Лилиев…
Поетът, изплакал в свое стихотворение "О, Господи, кому съм нужен там?!" (по отношение на враждебния външен свят); поетът, остро критикуван от марксистки критици като Георги Бакалов и от други автори през 20-те и 30-те години на ХХ век за това, че придавал прекалено голямо значение на формата, музикалните съзвучия и римата; поетът, останал през целия си живот чужд на плътската чувственост; този "тих поет", както биха го нарекли с нотка на обвинение преди години онези литературно-партийни блюстители на социалистическия реализъм, които бръщолевеха тиради за положителния герой и приканваха творците да пишат гръмогласни стихове за строителството на социализма; този поет, в чието творчество българският художествен поетичен език достигна онзи етап, при който се превърна в "инструмент, на който може да се изрази всичко" (Гео Милев) - този Николай Лилиев ни е нужен точно днес, когато българският език е така драматично замърсен, омърсен, деформиран, изопачен, разпънат на кръста на псевдодемократичната мутрогенна слободия, чийто заложник е вече 20 години.
Езикът на медиите, в който нахлу свободно и манипулативно уличният жаргон; диалектният език на политиците, на мафиотите, на лъжеинтелектуалците, на войнстващите псевдомодернисти и на задаващите се нови "революционни" стихоплети; езикът на "обикновените" хора с тяхната изпростяла реч - този език може да срещне отпор само от езика на тихия поет, който, както е казал друг класик, "пее леко, но се чуе надалеко" - и във времето, и в пространството.
Далеч съм от мисълта, че именно гореспоменатите категории люде ще прочетат точно тази книга. Ще я прочетат онези, които имат нужда от това. И пак ще препрочетат Лилиев.
Важното е, че те също са много. Или поне – достатъчно.
◊ СЪБИТИЕТО
На 21 октомври 2009 г. в зала "Надежда" на Столичната библиотека видната литературоведка и литературна историчка Надежда Александрова представи новата си книга "Aз нoся вaшeтo смирeниe...", която е именно това - "Книга за Николай Лилиев".
В представянето взеха участие великолепният рецитатор на художествено слово актьорът проф. Васил Димитров и двама негови студенти, които изпълниха емблематични творби от Николай Лилиев и писма до него от лудо влюбената в поета студентка Станка К. и от друг негов студент - като илюстрация на богатото епистоларно наследство от и до поета.
◊ ПРЕМИЕРАТА
Водещ на вечерта бе Георг Краев, който под формата на диалог с авторката и с приятелско-провокативни въпроси я предразположи да разкаже за работата си върху ръкописа на Николай Лилиев, за свръхсмисъла на неговия живот, за мястото на любовта в него. На представянето присъства внучката-племенница (по сестринска линия) на поета Божанка Константинова, известни поети и литератори, директорката на Националния музей на българската литература Румяна Пашалийска и нейни колеги, близки и приятели на авторката. (Александрова е била уредник и директор на НМБЛ, както и директор на Столичната библиотека).
Тук бе и независимият кандидат за кмет на София в предстоящите на 15 ноември частични избори д-р Теодор Дечев. За разлика от други кандидати, които започнаха предизборната си кампания с шумни партийни мероприятия и агресивни медийни изяви, г-н Дечев предпочете да поднесе голям букет цветя на Надежда Александрова и да я поздрави за упорития й и дългогодишен труд, увенчан с такова безценно издание.
◊ ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА
"Аз нося вашето смирение..." Книга за Николай Лилиев" съдържа есета върху живота и творчеството на поета, върху ценностното му присъствие в българската литература и култура. Александрова обясни подзаглавието с това, че самият Лилиев е кръщавал своите сборници не стихосбирки, стихотворения или стихове, а именно книги. Това също е показателно: един от най-„поетичните” ни поети е наричал стихосбирките си книги, докато много днешни стихоплети, които каканижат безсмислици и издават книги като за световно, ги наричат (и дори си вярват!) най-безсрамно стихосбирки, поезия, стихове. А мнозина от тях дори не са чували за Лилиев…
Поетът, изплакал в свое стихотворение "О, Господи, кому съм нужен там?!" (по отношение на враждебния външен свят); поетът, остро критикуван от марксистки критици като Георги Бакалов и от други автори през 20-те и 30-те години на ХХ век за това, че придавал прекалено голямо значение на формата, музикалните съзвучия и римата; поетът, останал през целия си живот чужд на плътската чувственост; този "тих поет", както биха го нарекли с нотка на обвинение преди години онези литературно-партийни блюстители на социалистическия реализъм, които бръщолевеха тиради за положителния герой и приканваха творците да пишат гръмогласни стихове за строителството на социализма; този поет, в чието творчество българският художествен поетичен език достигна онзи етап, при който се превърна в "инструмент, на който може да се изрази всичко" (Гео Милев) - този Николай Лилиев ни е нужен точно днес, когато българският език е така драматично замърсен, омърсен, деформиран, изопачен, разпънат на кръста на псевдодемократичната мутрогенна слободия, чийто заложник е вече 20 години.
Езикът на медиите, в който нахлу свободно и манипулативно уличният жаргон; диалектният език на политиците, на мафиотите, на лъжеинтелектуалците, на войнстващите псевдомодернисти и на задаващите се нови "революционни" стихоплети; езикът на "обикновените" хора с тяхната изпростяла реч - този език може да срещне отпор само от езика на тихия поет, който, както е казал друг класик, "пее леко, но се чуе надалеко" - и във времето, и в пространството.
Далеч съм от мисълта, че именно гореспоменатите категории люде ще прочетат точно тази книга. Ще я прочетат онези, които имат нужда от това. И пак ще препрочетат Лилиев.
Важното е, че те също са много. Или поне – достатъчно.
Автор:
Славимир Генчев
Публикация:
22.10.2009 г. 08:34
Етикети:
Посетено:
1276
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/8694-nepoznatiyat-ili-preotkritiyat-nikolay-liliev