След-и
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Какво послание открива българинът в "Сто години самота"
Финален дебат от поредицата "Чолямото четене"
◊ СЪБИТИЕТО
На 26 февруари 2009 в "Червената къща" се проведе последният дебат за книгите-финалисти в класацията на БНТ „Голямото четене”. За закриване на шестседмичния маратон (осъществяван всеки вторник в книжарница "Хеликон" и всеки четвъртък в "Червената къща") беше избран романът на колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес „Сто години самота”.
Според вече установената практика, програмата започна още в 17 ч. с четене на откъс от творбата. Въпреки че повечето гости пристигнаха направо за дискусията, истината е, че самият процес на случване на едно такова четене заслужаваше внимание. Общо осем души се престрашихме да седнем зад микрофона и да обговорим текста на Маркес, всеки със свой специфичен маниер. Интересно бе да се наблюдава как творбата оживява по нов начин с всяко различно четене, как четящият заявява себе си през текста на Маркес, и как въпреки различните прочитания хората се усещат обединени около романа, приели го с цялата дълбочина и многопластовост на случването му тук и сега.
◊ ДИСКУСИЯТА
В 19 ч. започна дискусията, в която застъпник на романа беше доц. д-р Боян Знеполски, а опонент – писателката Леа Коен. В ролята на модератор беше Лора Шумкова, която в началото заяви, че романът на Маркес не е предизвикал толкова разнопосочни реакции, както останалите романи финалисти. В течение на дебата обаче се оказа, че това съвсем не е така.
Защитникът започна изложението си, аргументирайки своите симпатии към творбата най-вече с изпълващата я страст, но не онази, която бива отъждествявана с любов, а способната да гради светове страст, като тази на Урсула Игуаран и Хосе-Аркадио Буендия, които на практика създават и изграждат не само семейството си, но и Макондо. Знеполски проследи как тази страст постепенно се изчерпва, губи се в книгата, за да изчезне в самия й край. Въпреки че защитникът не скри предпочитанията си към друг латиноамерикански автор – Марио Варгас Льоса, той призна, че никой друг от това поколение писатели няма такъв роман като „Сто години самота”, защото в него духът на Латинска Америка е намерил своя най-чист и най-активен израз.
Разбира се, опонентът веднага възрази и повдигна въпроса за политическата същност на романа. Поддържайки доминираща позиция в дискусията до самия й край, Леа Коен направи една своеобразна ретроспекция на собствения си читателски опит с творбата на Маркес от самото й издаване у нас през 1971, та чак до ден-днешен. Изказвайки тезата, че за българина тази книга е „обрасла с много предразсъдъци”, писателката изведе четири основни проблема, които тя открива в този текст: прекаленото приближаване на литературата до политиката, пропагандният прототип, проблемът за превода и проблемът за парите, който прави Маркес недостъпен за нас.
Боян Знеполски се съгласи за политическия елемент в романа, но категорично отрече възможността той да бъде четен като политическа пропаганда за революция, тъй като самият образ на полковник Аурелиано Буендия иронизира и пародира с подобни стремежи. Революционната страст на героя го изпепелява до такава степен, че той не е способен да изпитва любов и това е заявено дори от собствената му майка Урсула. По-късно на този аргумент се спря и включилата се в дискусията от публиката доц. Албена Хранова. Знеполски не пропусна да отбележи, че дори противниците на Маркес, какъвто е Льоса, не го политизират в критиката си.
Засегнат бе и въпросът за езика и стила. Оказа се, че Знеполски и Коен имат крайно различни виждания за същността на т.нар магически реализъм. Защитникът видя в него стил на писане, служещ си с изключително богат речник, докато опонентът директно заяви, че за нея такова нещо като магически реализъм звучи също толкова абсурдно, колкото и социалистически реализъм. Коен продължи с аргументите в подкрепа на изложената си теза за политическия аспект на творбата, към която строго се придържаше. Тя подложи на критика единствения превод на „Сто години самота”, дело на Румен Стоянов, като неясен и съдържащ идеологическа лексика, която вече е излязла от употреба и допълнително затруднява четенето на романа. Освен това осведоми вече значителната аудитория, че България фигурира сред страните, в които Маркес е забранил да се издават негови книги. Този факт от своя страна провокира и въпроса как в такъв случай романът е успял да се изкачи толкова нагоре в класацията.
Кулминацията на дискусията настъпи, когато доц. Албена Хранова се намеси и изложи железни и стегнати аргументи срещу политизирането на книгата и осъждането на актуалната за времето си лексика. Тя даде примери с други преводи в историята на българската литература, включително Славейковия превод на Библията и Вазовите преводи на Шилер, пригаждани целенасочено към българското възприятие в съответната епоха.
В този момент си пролича как различно възприемат творбата тези, които само допреди час бяха чели на глас фрагменти от един и същи текст. На въпроса за посланието дойде веднага и единственият правилен отговор – читателят си избира послание, защото противно на изречената в началото на дискусията от опонента теза, че книгата не се променя веднъж написана, се оказа, че тя не само се променя, но и с всеки нов читател заживява отделен, неповторим и различен живот.
По един въпрос обаче Коен и Знеполски успяха да постигнат единодушие – те се съгласиха, че Маркес заслужава да бъде четен, защото е един от най-талантливите писатели не само в Латинска Америка, но и в света.
Така завърши последната дискусия в рамките на проекта „Голямото четене”. Романът победител ще бъде обявен на 15 март.
. Филмът за „Сто години самота” ще бъде излъчен по БНТ на 10 март 2009 от 22 ч.
На 26 февруари 2009 в "Червената къща" се проведе последният дебат за книгите-финалисти в класацията на БНТ „Голямото четене”. За закриване на шестседмичния маратон (осъществяван всеки вторник в книжарница "Хеликон" и всеки четвъртък в "Червената къща") беше избран романът на колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес „Сто години самота”.
Според вече установената практика, програмата започна още в 17 ч. с четене на откъс от творбата. Въпреки че повечето гости пристигнаха направо за дискусията, истината е, че самият процес на случване на едно такова четене заслужаваше внимание. Общо осем души се престрашихме да седнем зад микрофона и да обговорим текста на Маркес, всеки със свой специфичен маниер. Интересно бе да се наблюдава как творбата оживява по нов начин с всяко различно четене, как четящият заявява себе си през текста на Маркес, и как въпреки различните прочитания хората се усещат обединени около романа, приели го с цялата дълбочина и многопластовост на случването му тук и сега.
◊ ДИСКУСИЯТА
В 19 ч. започна дискусията, в която застъпник на романа беше доц. д-р Боян Знеполски, а опонент – писателката Леа Коен. В ролята на модератор беше Лора Шумкова, която в началото заяви, че романът на Маркес не е предизвикал толкова разнопосочни реакции, както останалите романи финалисти. В течение на дебата обаче се оказа, че това съвсем не е така.
Защитникът започна изложението си, аргументирайки своите симпатии към творбата най-вече с изпълващата я страст, но не онази, която бива отъждествявана с любов, а способната да гради светове страст, като тази на Урсула Игуаран и Хосе-Аркадио Буендия, които на практика създават и изграждат не само семейството си, но и Макондо. Знеполски проследи как тази страст постепенно се изчерпва, губи се в книгата, за да изчезне в самия й край. Въпреки че защитникът не скри предпочитанията си към друг латиноамерикански автор – Марио Варгас Льоса, той призна, че никой друг от това поколение писатели няма такъв роман като „Сто години самота”, защото в него духът на Латинска Америка е намерил своя най-чист и най-активен израз.
Разбира се, опонентът веднага възрази и повдигна въпроса за политическата същност на романа. Поддържайки доминираща позиция в дискусията до самия й край, Леа Коен направи една своеобразна ретроспекция на собствения си читателски опит с творбата на Маркес от самото й издаване у нас през 1971, та чак до ден-днешен. Изказвайки тезата, че за българина тази книга е „обрасла с много предразсъдъци”, писателката изведе четири основни проблема, които тя открива в този текст: прекаленото приближаване на литературата до политиката, пропагандният прототип, проблемът за превода и проблемът за парите, който прави Маркес недостъпен за нас.
Боян Знеполски се съгласи за политическия елемент в романа, но категорично отрече възможността той да бъде четен като политическа пропаганда за революция, тъй като самият образ на полковник Аурелиано Буендия иронизира и пародира с подобни стремежи. Революционната страст на героя го изпепелява до такава степен, че той не е способен да изпитва любов и това е заявено дори от собствената му майка Урсула. По-късно на този аргумент се спря и включилата се в дискусията от публиката доц. Албена Хранова. Знеполски не пропусна да отбележи, че дори противниците на Маркес, какъвто е Льоса, не го политизират в критиката си.
Засегнат бе и въпросът за езика и стила. Оказа се, че Знеполски и Коен имат крайно различни виждания за същността на т.нар магически реализъм. Защитникът видя в него стил на писане, служещ си с изключително богат речник, докато опонентът директно заяви, че за нея такова нещо като магически реализъм звучи също толкова абсурдно, колкото и социалистически реализъм. Коен продължи с аргументите в подкрепа на изложената си теза за политическия аспект на творбата, към която строго се придържаше. Тя подложи на критика единствения превод на „Сто години самота”, дело на Румен Стоянов, като неясен и съдържащ идеологическа лексика, която вече е излязла от употреба и допълнително затруднява четенето на романа. Освен това осведоми вече значителната аудитория, че България фигурира сред страните, в които Маркес е забранил да се издават негови книги. Този факт от своя страна провокира и въпроса как в такъв случай романът е успял да се изкачи толкова нагоре в класацията.
Кулминацията на дискусията настъпи, когато доц. Албена Хранова се намеси и изложи железни и стегнати аргументи срещу политизирането на книгата и осъждането на актуалната за времето си лексика. Тя даде примери с други преводи в историята на българската литература, включително Славейковия превод на Библията и Вазовите преводи на Шилер, пригаждани целенасочено към българското възприятие в съответната епоха.
В този момент си пролича как различно възприемат творбата тези, които само допреди час бяха чели на глас фрагменти от един и същи текст. На въпроса за посланието дойде веднага и единственият правилен отговор – читателят си избира послание, защото противно на изречената в началото на дискусията от опонента теза, че книгата не се променя веднъж написана, се оказа, че тя не само се променя, но и с всеки нов читател заживява отделен, неповторим и различен живот.
По един въпрос обаче Коен и Знеполски успяха да постигнат единодушие – те се съгласиха, че Маркес заслужава да бъде четен, защото е един от най-талантливите писатели не само в Латинска Америка, но и в света.
Така завърши последната дискусия в рамките на проекта „Голямото четене”. Романът победител ще бъде обявен на 15 март.
. Филмът за „Сто години самота” ще бъде излъчен по БНТ на 10 март 2009 от 22 ч.
Автор:
Камелия Цанова
Публикация:
26.02.2009 г. 23:44
Етикети:
Посетено:
2275
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/7386-kakvo-poslanie-otkriva-balgarinat-v-sto-godini-samota