Писмо от България: Културата на преден план

Да долетиш в София в деня на 100-годишнината от провъзгласяването на независимостта на България, едно от най-важните събития в нейната история (22 септември 1908 г.), когато Фердинанд Сакскобургготски се e провъзгласил за цар на всички българи и същевременно e декларирал пълната независимост на страната от Турция, е истинско преживяване над преживяванията. София беше издокарана като невяста и на всяка крачка се забелязваше, че е държавен празник. И точно на този ден, макар и сто години по-късно, с тържествена вечеря в парк-хотел „Москва” в София започна Първата международна среща на преводачите, издателите и литературните агенти. От 23 до 28 септември срещата продължи в малкия крайморски град Балчик. Чуждестранните участници бяха общо двадесет и двама. Най-дълъг път – чак от Мексико – беше изминал Рeйнол Перез Васкес, млад българист, завършил Софийския университет „Св. Климент Охридски”. С удоволствие слушах този  емоционален, много находчив и остроумен участник в дискусиите, който умееше да се пошегува и с организаторите. С младия българист от Университета в Анкара Хюсеин Мевсим намерихме много общи теми и поради факта, че на турски език са излезли четиринайсет български пиеси, които, да се похваля, имаме до една преведени и на словашки, а по-голямата част от тях доживяха и премиери (Иван Радоев, Йордан Радичков, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Станислав Стратиев). Този очарователен турчин (иначе преселник от България в Турция през 80-те години на миналия век, получил българско средно и висше образование) направи предложение крайдунавските страни да издават всяка година тематичен сборник, като техническите въпроси около издаването му биха могли да се уговорят в обозримо бъдеще. За пълнота на информацията ще спомена, че на срещата имаше представители от Чехия, Франция, Хърватия, Македония, Германия, Полша, Австрия, Русия, Словакия, Словения, Сърбия, Италия и Великобритания.

Българските домакини се бяха постарали с организацията и откровено мога да споделя, че всичко беше на ниво. Поетесата Надежда Захариева, заместник-министър на културата, не само откри срещата, но участва в Семинара от начало до край, присъствайки на всеки един негов модул, при което лично въвеждаше и моделираше немалка част от идеите. От българска страна участваха личности, които са знакови за българския културен живот. Техните изказвания бяха плодотворни, а си мисля, че даже поднесоха на участниците в срещата доста „материал”. За моята стара глава – дори в повече. Но определени неща ми се врязаха в паметта. Интересни ми бяха проблемите на превода, които засегна Димитър Стефанов, който е познат и в нашите културни среди като най-големия и най-плодовития преводач от словашки на български език. Има издадени тридесетина книги с преводи на наши автори. Неотдавна на български език излезе на бял свят книгата с разкази на Ян Беньо със заглавие „Златният чекрък и други разкази”.

Ще посоча още едно изказване, което би могло да бъде повод за размисъл и за нашата ситуация.

В своето експозе доц. Ценка Иванова, ръководител на Катедрата по славистика във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, говори за университетите, за преподаването на български език и литература и за подготовката на преводачи – чуждестранни българисти, за необходимостта от съвременни методи на преподаване и за предизвикването на ранен интерес, за поощряване на мотивацията у студентите да се посветят на преводаческото майсторство и чрез него да градят мостове на културното сътрудничество. Като университетски преподавател по славянски езици, която дълги години е работила в Международния семинар по българистика във Великотърновския университет и като лектор по български език и култура зад граница, постави проблема от гледна точка на човека, който подготвя, „школува” бъдещи преводачи. Подчерта, че е време да се създаде методически център, който, от една страна, би подпомагал подготовката и повишаването на квалификацията на преводачите чрез семинари със специализирана тематична ориентация. Методическият център би помагал също на преводачите и издателите в чужбина при ориентацията им към автори и произведения, чрез които българската страна би искала нейната култура да бъде известна.

За една седмица можахме да видим и чуем твърде много. Срещата преливаше от информации. Като една от най-важните смятам тази, че Министерството на културата на Република България е основало Национален фонд „Култура”, който включва програми за стимулиране на българската култура в чужбина. Преводачи и издатели ще се зарадват на новината, че тези дни се появи и програма за популяризиране на българската литература в чужбина, която разполага с 300 хиляди лева, ако не греша, а това е приблизително 6 милиона крони.

След приключването на Първата международна среща на преводачи, издатели и литературни агенти, останах в България още малко. Присъствах на Празника на поезията, който се провежда всяка година на 1 октомври. На този ден в цяла България се рецитират стихове. Едва ли има поет, който не би се възползвал от възможността да рецитира, да чете свои стихове в някоя просветна или културна институция, които, за учудване и в тези времена, са доста в страната и не се оплакват от липса на посетители. Изглежда България има най-много поети на квадратен километър. Представете си само: в югозападната част, на самата гръцка граница, се намира градчето Мелник, прочуто с великолепното си червено вино, но известно и с Мелнишките вечери на поезията. През тази година поетичните вечери (3–5 октомври) се провеждат за девети път. Два автобуса с поети, дошли от различни краища на България, с тях и двадесетина от останалите балкански страни, пътуваха с програма из околните места. Поезия и вино! Приятелства...

Към прекрасните вечери, които имах в България, добавям и вечерта в Чешко-словашкия клуб „Т. Г. Масарик” с презентацията на книгата „Ej, Bugári, Bugári!” – песни на българските словаци, събрани от Ян Михалко. Книгата е издадена от българското издателство „Стигмати”. Заслуга за изданието имат съставителите Катарина Седлакова и Владимир Пенчев. Презентацията на книгата беше изключителна. Няколко песни от нея изпяха студентки, изучаващи словашки език и литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където в момента лектор по словашки език е Силвия Лиханова, а словашки език като първа специалност изучават в различни курсове 37 студенти – което не е малко, а се надяваме, че някои от тях ще се посветят и на преводаческото изкуство.


--------------------------------------------
Емил Кудличка (1933) е известен словашки българист. Преподавал е дълги години словашки език и култура на чужденци в Братиславския университет “Ян Амос Коменски”. Д-р Кудличка е бил два мандата лектор по словашки език в Софийския унниверситет, както и гост лектор във Великотърновския университет. В негов превод на словашки език са поставяни едни от най-известните български драматургични творби. Превел е и превежда известни класически и съвременни български автори. Значима е ролята му като дългогодишен кореспондент на словашки вестници и списания, в които представя на словашката общественост коментари на събития от културния живот на България. Награждаван е многократно за заслуги в популяризирането на българската драма и култура в Словакия. Носител е на ордените “Кирил и Методий” І степен и “Мадарски конник” І степен.