След-и

Земята ще бъде

За нощта на музеите... и поезията

26.09.2008 г., Нощ на музеите и галериите в Стара Загора. Времето е калпаво – студ, дъжд, вятър, чиста зима насред септември! Хич не е време за поезия. Сякаш пък, ако е слънчево, е...
   
Пътувам натам с горните облачни прогнози в ума по покана на Георги Янев, управител на музей “Гео Милев” в Стара Загора. Топли ме само мисълта, че отивам в родния си град и ще видя близките си. Навързват ми се месец септември, Биг Брадър, Гео Милев... И ми бръмчи в главата един стих:
 
“... С хиляди ножа
прободен
народ -
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви -
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
- и писа със своите кърви:
     СВОБОДЕН!”


Повтарям си го като мантра... Горчи ми в устата.

По програма на всеки кръгъл час от 19.00 до 00.00 трябва да се прожектира документален филм за Гео Милев, след което пред уважаемата публика да се изправяме подред моя милост, поетите Тильо Тилев от Пловдив, Кольо Александров и Иван Груев от Стара Загора. Скептицизмът ми нараства прогресивно – първо, да се изправиш след Гео Милев, не е най-добрият ти шанс. И второ, в 18.55 от уважаемата публика няма следа. Както и предполагах. Добре, че Жоро Янев е сложил в стайчето си да къкри прословутия му боб – специалитетът на заведението, балсамът за премръзнали поетични души...
   
Все пак трябва да се появим в салона – написани са ни имената в афиша. Тръгваме заедно – и без това няма пред кого да спазваме установения ред.
   
Хм, чудо – точно в 19,00 в салона вече стоят десетина човека! Боже, имало още ентусиасти, казвам си... И благодаря наум – не защото има кой да ни слуша, ами защото ентусиастите движат историята.
   
Явно на всички ни става хубаво - нарушаваме реда и четем заедно, един хваща нишка, друг я доразплита, говорим си с хората междувременно... Има и едно момченце. Е, как да не му прочета приказка, нищо, че е извън схемата! Докато вътрешната ми метеорология се променя стремглаво, през съзнанието ми минават разни плакати от недалечното минало – “Детето на надеждата” ли беше, “Лицето на надеждата” ли, не помня...  Не се и напъвам да се сетя – лицето на надеждата е пред мен и се казва Мартин.
   
Е, рекох си, това беше. Оттук-насетне - не стига, че студ, ами и става късно – кой ще си зареже рахата и топлото... Обаче, когато до полунощ публиката прогресивно продължи да нараства, започнахме да се споглеждаме хем плахо, хем с някакво детско удивление – нещо средно между “Какво става тук?” и “Тук става нещо!”...  

Към 10.30, след края на поредната среща, се запътвам да запаля цигара, когато пред мен се изправя млада влюбена двойка. “Здравейте, госпожо!” – подава ръка момчето. След части от секундата го разпознавам – Петьо, мой бивш ученик, помня го като първолаче без предни зъби. Прегръщам го – две глави над мен е вече. Прегръщам и Кристина, момичето му - като капчица е. Познаваме се задочно – беше ми писала мейл преди време да попита къде може да открие моя книга, за да го изненада за рождения му ден. Оказва се, че и днес тя му е подготвила този подарък – чула, че ще гостувам и го довела в музея, без да му казва какво ще види. Гълтам си сълзите... Прегръщам ги и двамата заедно, и ми идва да изкрещя: “Алоооо, Биг Брадър, чу ли the big news? Днес, тук, в тази България, има деца, които си подаряват поезия!”
   
Няма да изреждам всички усмихнати лица – и млади момичета и момчета, студенти, и по-възрастни хора, които дойдоха да ни стиснат ръцете... И на които ние стиснахме ръце! Не знам има ли думи, с които да опиша толкова светло усещане... Наречете го наивитет, ако щете. То и кой, освен наивник, ще седне днес да пише стихове? То и кой, освен наивник, ще преджапа дъжда, за да ги слуша?  
 
Когато си тръгнах в полунощ с препълнено сърце – на сутринта пътувах обратно за София, мислех, че това е едно от най-прекрасните ми преживявания от много години насам по литературни събития. Обаче разбрах, че за пореден път съм в грешка. След два дни. Когато получих имейл от Георги Янев, в който пишеше: “Майче, към един часа имаше над 40 души в музея, не искаха да си тръгват...” Разбрах, че се усмихвам сама срещу монитора, чак когато дъщеря ми ме погледна особено...

- Мамо, какво ти става? – попита ме.

“Земята ще бъде рай - ще бъде...” – помислих.

 
Автор: Мая Дългъчева
10.10.2008 г. 22:05
Посетено: 557
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/6604-zemyata-shte-bade