След-и

Животът като среща с истината

Истории за срещи, истини и избори през погледа на един журналист

Животът като среща с истината
Снимка: личен архив

Минка Минчева за живота

Животът на всеки човек е изпълнен със срещи и раздели по различни поводи. Срещите с едни хора отминават, без да оставят следа в съзнанието, други се позастояват по-дълго, но и те отминават. Но има и такива, които се помнят цял живот... Аз съм богата откъм срещи с такива хора. За радост те продължават и до днес. И ако първите са определяли посоката на професионалния ми път, последните ме върнаха към мен, самата. Оказа се, че пътят към себе си е много по-труден, защото през годините съм поставяла много прегради, но ще го извървя! Аз обичам предизвикателствата! Те са живот...

Минка Минчева за журналистиката

Много дълга история, но ще разкажа началото. Мечтата се роди на един пионерски лагер за млади дописници на „Аладжа манастир“ преди много години. Но дълго време беше само мечта-химера, нещо недостижимо. Докато един ден у дома дойде главната сестра на Окръжната болница в Габрово, майка на моя състудентка от Варненския полувисш институт и ми каза: „Предлагам ти да започнеш работа в радиотелевизионното студио в Окръжната болница. Имаме нужда от човек като теб!“ Не знаех по какви критерии ме избраха, не знаех в какво ще се състои работата ми, но ми се стори привлекателно предложението и приех, въпреки че синът ми беше само на 7 месеца. Това се случи през месец май в далечната 1975 година и сложи началото на моя път към журналистиката.

Ще попитате що за радиотелевизионно студио е имало в Габровската болница. Открита съвсем наскоро Окръжна болница „Д-р Тота Венкова“ беше модерно за времето си лечебно заведение. Затова беше обявена за модел на здравеопазването в страната. В болницата Световната здравна организация провеждаше много често симпозиуми, колегиуми, конференции на различни теми с изтъкнати медици от цял свят. Една от основните цели на този модел беше превенция на заболяванията. А тя се осъществяваше и чрез разговори с лекари, здравни беседи и филми по вътрешните радио и телевизия за пациентите в болничните стаи. Телевизията не се разви, според очакванията, но радиото беше успешен проект за болницата и много силен старт по пътя на журналистиката за мен, по който вървя и до днес. Той премина и през Факултета по журналистика в Софийски университет, през различни по своя характер медии – радио, телевизия, вестник... Без излишна скромност мога да заявя, че имам привилегията цял живот да работя професия, която е била моя детска мечта и която съм учила в Университета.

Не мога да кажа кога българската журналистика е била най-силна, но със сигурност мога да кажа, че през последните години много малко са примерите на истинска, стойностна журналистика, която медиите предлагат, дори и националните. Част от причините са описани в много доклади, изследвания и позиции на изтъкнати учени, журналисти и експерти по въпросите на медиите. Те съдържат и съответните препоръки, с които трябва да се съобрази държавата, за да се излезе от кризата, но засега те остават само на хартия, а падението продължава. Болно ми е за това, което се случва с професията, на която съм отдала целия си живот.

Регионалните медии – те бяха по-силни, когато ги имаше във вида, в който трябва да работи една медия, независимо дали е национална или регионална. Правилата за всички трябва да са едни, но не са, ако изобщо има правила и стандарти за местните и регионални медии през последните години.

Регионалните медии са по-силни, защото почтеността е все още основен критерий и норма в тяхната работа. Те нямат друг избор, защото в момента, в който ти си излязъл от редакцията, получаваш обратната връзка за твоята публикация във вестника или думите по радиото и телевизията, които си изрекъл. И то право в очите от хората, които са я прочели или слушали. А това е най-важният ефект и критерий за нашата работа. По-силни сме, защото знаем не само болките на хората, но и причините за тях. Тогава се намират и най-верните решения за проблемите. Споделяме техните радости и успехи, за които националните медии нямат време и интерес. А България не е само на жълтите павета пред Народното събрание ...

Журналистиката беше наистина силна  когато отговаряше на правилата за обективност, безпристрастност и достоверност, за които говорихме в началото на нашия разговор. Когато провокираше хората да правят добро. За съжаление, големите медии в София са далеч от тези изисквания, а те формират общественото мнения, настроение, дори и поведение. А регионалните, които са призвани да се съобразяват с тези правила, защото правят известната до скоро „близка журналистика“, решавайки проблеми на хората от града, от региона, са на изчезване. Социалните не искам да ги коментирам – тепърва ще берем плодовете им.

Минка Минчева за лошите мисли

Не бих ги определила като лоши, по-скоро са тревожни мисли. Признавам, че често ме спохождат, особено в моменти, когато съм поела отговорности и ме обземат съмнения за тяхното изпълнение, ако то зависи и от други хора. Когато някой от семейството ми има здравословен проблем. Но в такива моменти винаги си спомням думите на майка ми, която казваше: „Когато се тревожиш с ума си, не е страшно! Замислѝ се, когато тревогата ти е в сърцето. То казва истината, никога не лъже!“ или „Нищо не е толкова лошо, колкото мисълта за него!“ Имала съм много случаи, в които са потвърждавали истинността на тези думи. А лоши мисли, свързани с отмъщение заради обида, предателство или други подобни поводи, не съм допускала, защото много рано в моя живот се убедих, че всичко в този живот се връща – и доброто, което си направил, и злото, което си причинил.

Имам болезнено чувство за справедливост. Може би е генно заложено в мен от рода на баща ми – прапрадядовците ми са били едни от организаторите на Априлското въстания в Севлиевския край и са били посечени от турците. Доста революционно съм настроена на моменти, но не да отмъщавам, а с моята професия да показвам истината. А лошите мисли не ги прибирам, стремя се да не допускам да владеят ума ми.

С нечестност и с несправедливост съм се сблъсквала още в детските си и ученически години. Мога да разказвам доста истории, лично преживени от мен и семейството ми. Но това вече е минало. Усещам ги с цялото си същество – със сърцето, с ума и с душата си, защото ги срещам все по-често и то в институции, които трябва да се борят с тях. По-горе Ви казах, че познавам горчивия им вкус от детските си години и съм придобила имунитет срещу тях. За съжаление ги приемам като част от днешната ни реалност. Но съвсем не съм се примирила с тях. Опитвам се по моя начин, с инструментите на моята професия да показвам, че доброто е противоотровата им. А доброто го има и то е скътано в българското, което все още пазим и тачим. Мисля, че в него ни е спасението!

Минка Минчева за демокрацията

Демокрацията се оказа „мимолетна“, ако имаме предвид надеждите, които имахме в началото на 90-те години на миналия век, а много скоро след това се стопиха. Но стремеж към демократична държава са имали нашите революционери през 19-ти век и началото на 20-ти век, в които се кълнем във вярност на определени дати, свързани с техния живот, но никога не сме следвали истински заветите им.

И друг път съм казвала, че моят 10 ноември дойде още в началото на 80-те години, когато се подготвях за изпита по История на българската журналистика в Университета. Въпреки духът, в който бяха написани по онова време учебниците, в трите тома на История на българската журналистика имаше текстове за личности и исторически събития, различни от тези в учебниците по история в училище, защото написаното във вестника няма как да изтриеш.

В последните години осъзнах, че почти всички, които са поемали управлението на страната, особено след Освобождението ни, са си въобразявали, че историята на България започва от тях и са унищожавали най-доброто, постигнато от предшествениците им. Така е било след 9 септември 1944 година. За съжаление това се случи и след 10 ноември 1989 година – бяха отречени едни ценности, но нямаше наложени други. Все още живеем без критерии и норми – задължително условия за една демократична държава. Бяха премахнати символите на комунизма, но не беше обяснено защо. Затова живеем с инструментите на пазарната икономика, но с комунистическите принципи – пагубно за демокрацията ни съчетание, според мен. А народът обезверя, не само защото е беден, а защото не са наказани тези, заради които той е беден. Това е така, защото тези, които проповядваха колко е лош капитализмът, станаха най-върлите капиталисти.

Минка Минчева за мечтите

Моята най-голяма мечта е моята професия. Като дете мечтаех да стана журналистка, а на онези години тя беше химера за децата от провинцията... Но после се случи така, че завърших факултета по журналистика в Софийския университет и вече цял живот работя тази професия в радио, телевизия и вестник. Всички останали мечти са били свързани с професията ми. Скоро си казах: „Ако имаше повече вяра в себе си, Мино, можеше ти да се направиш медия“, но... И знаете ли защо? Защото имам още идеи в главата си, а вече е късно да търся хора, с които да ги осъществявам. Не преставам да мечтая, но вече съм по-внимателна, защото имам случаи, когато и най-смелите ми мечти се сбъдват.

Минка Минчева за мъдростта

Според мен мъдростта не идва с годините, а с преживяното – с уроците, научени от трудностите, грешките и предизвикателствата. Мъдрите хора се разпознават по спокойствието и увереността, които излъчват, по добротата си. Те са готови да помогнат дори без да бъдат помолени, дават без да очакват отплата, защото са вкусили и от жилото, и от меда на живота. Не се страхуват от отговорност – напротив, приемат я.

За жалост, в днешния свят често няма място за истински мъдрите. Гласовете им се заглушават от кресливостта на онези, които от властови и икономически пиедестали диктуват живота ни. Говорят много – но често без да казват нещо съществено.

Аз не съм уплашена. По-точно – възмутена, дори отвратена от случващото се в страната ни. И все пак не губя надежда – тя ми идва от младите хора, с които ме среща работата. Те идват при мен просто така – за разговор. В тези срещи научавам как виждат света, какво ги вълнува. Това ме уверява, че корените ни са здрави. И от нас – по-възрастните – зависи дали тези корени ще дадат плод.

Минка Минчева за продажничеството

Примерите за продажничество в историята са безброй. От Юда, който предаде Христос за 30 сребърника, до съвременни времена – това е явление, което едва ли ще изчезне. А защо днес ние – българите – се продаваме за жълти стотинки? Защото отдавна сме предали себе си. Предали сме историята си, идентичността си като народ с дълбоки корени, поддали сме се на чуждо влияние и лични интереси.

Имаше време, в което за да получиш нещо, трябваше да имаш връзки и пари. След 10 ноември 1989 г. вместо да вървим заедно към промяна, се разделихме – едни тръгнаха за пари, други за власт. И всеки започна да се спасява сам. Държавата също абдикира от хората – вместо да създаде стабилни правила и закони, се поддаде на същите страсти – пари и влияние.

Продадеш ли се – няма значение за колко. За мен това е предателство. Или липса са на достойнство.

Минка Минчева за битките

С вятърни мелници не се воюва. Но понякога именно такива битки съм водила – и съм губила. И макар поражението да е било несправедливо, болката остава. Защото всяка такава загуба ни отнема нещо стойностно – възможност, идея, добър резултат. Не намирам утеха. Само тиха тъга.

Минка Минчева за истината

Мисля, че повечето от нас вече са наясно какво се случва и кои са причините за хаоса, в който живеем. Но трябва да спрем да очакваме някой друг да дойде и да оправи положението. Трябва да спрем да бъдем революционери само на маса! Пред чаша ракия и салата сме много силни – ругаем, сваляме правителства, раздаваме правосъдие, но когато трябва да защитим позицията си публично или на улицата, ставаме анонимни и „имаме неотложни причини“ да останем вкъщи.

Минка Минчева за щастието

В личен план може да се каже, че съм щастлив човек. Имам добро семейство и съпруг, който е поел голямата отговорност да живее 50 години с жена-журналистка, която няма работно време и почивни дни. Имам обичта на децата ни.  Но животът ми е и моята професия, която е свързана с много от темите, които споменахме до момента. И те не ме правят щастлива. Не се замислям дали другите приемат успехите и щастието ми. Това вече не ме интересува. Много рано изпих горчивата чаша на завистта и вече имам имунитет срещу нея. Дори не я забелязвам.

Минка Минчева за сутрешното кафе

Без захар и задължително след малка закуска – не на гладен стомах. А мислите понякога не са съвсем позитивни по отношение на очакванията за деня – живеем в трудно време, но бързо ги изключвам и си казвам, че и този път ще се справя. Силно вярвам, че мислите формират действителността. И знаете ли, понякога се получава – успявам!

 

 

Автор:
проф. д.н. Венелин Терзиев
Публикация:
24.04.2026 г. 13:41
Етикети:
проф. д.н. Венелин Терзиев Минка Минчева
истини и избори през погледа на един журналист
"Животът като среща с истината"
Посетено:
139
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/43087-zhivotat-kato-sreshta-s-istinata