„20 режисьори-първопроходци от Източна Европа“ предлага разкази за десетки емблематични спектакли на творци, белязали пътя на съвременния световен театър в края на XX и началото на XXI век

Режисьорите, които променят света чрез театъра, който правят, са главни герои в тази книга. От дълъг списък с имена, който първоначално съставителите и редакторите проф. Калина Стефанова и проф. Марвин Карлсън правят, самите те селектират 20.

И двамата автори въвеждат читателя със свои предговори. Калина Стефанова му поднася „букет“ от различни подходи към „Хамлет“, както и признанието на повечето от „избраните“, че най-големият драматург е самият живот. И че всяка човешка история е достатъчно интересна, за да се превърне в пиеса.  Но най-важното условие е театърът да постигне мост между видимия свят и невидимите духовни пространства. Книгата е конструирана по време на Ковид, когато повечето театри са затворени. Затова след нормализацията на живота ни ролята на театъра да води човека към „правилния път“ е още по-отговорна. Така финализира своя предговор Калина Стефанова – крайно време е да се открои значимото в днешния материален свят. В своето предисловие Марвин Карлсън обръща внимание, че до 1967 г. липсва каквато и да е информация за театъра на Източна Европа. Ледът „се пропуква“ с появата на Гротовски, Кантор, Вацлав Хавел, Павел Кохоут, които привличат вниманието на теоретиците и изследователите от Запада. Първите по-цялостни изследвания са книгите „Театър и пърформанс в Източна Европа: променящата се сцена“ (2007 г.) на Денис Барнет и Артър Скелтън, и „Източноевропейски театър след Желязната завеса“ (2010 г.) на българката Калина Стефанова. Така че за нея като автор темата е своеобразно продължение. Но централен персонаж вече е режисьорът.

Нека в началото на този обзор споменем режисьорите, с чийто спектакли българският зрител се е срещал по време на МТФ Варненско лято или Световен театър в София:

·        Оскарас Коршуновас представи „Отело“ у нас през 2024 г.

·        Йерней Лоренци поставя в НТ „Иван Вазов“ своя спектакъл „Орфей“ през 2022 г.

·        Алвис Херманис – неговият „Бродски / Баришников“ гостува у нас през 2019 г.

·        Силвиу Пуркарете представя „Бурята“ (2012 г.) и „Дванайсета нощ“ (2006 г.)

·        Арпад Шилинг представя „Чайка“ през 2006 г.

На премиерата на българското издание на „20 режисьори-първопроходци от Източна Европа“ Калина Стефанова подчерта, че не е било възможно, нито е било цел на съставителите всяка държава от Източна Европа да бъде представена на квотен принцип. Но ето, че България попада сред осветените чрез избора на Александър Морфов. Неговият принос е в срещата между драматичния и кукления театър в първата му постановка на голямата сцена на НТ „Ив. Вазов“ „Дон Кихот“. В своята статия за Морфов Калина Стефанова акцентира и върху неговите спектакли извън страната, успехите му в Русия и Израел, различните режисьорски интерпретации на един и същ драматургичен текст, изобретателността в показването на микро- и макро- елементи. И особено успешния му авторски спектакъл „На ръба“, който тя определя като „най-мащабният акт на солидарност с българския народ през последните няколко десетилетия, спектакълът, който направи първата ни сцена отново „народна“ в истинския смисъл на думата“.

Книгата е не само режисьорско „ревю“, но и представяне на видни театрални теоретици, университетски преподаватели от Източна Европа, които задълбочено портретуват своите сънародници. Книгата е богата палитра от културни кодове; сгъстена информация за региони: – театрални традиции – театрално образование – актьорски школи – заглавия на класически произведения и авторски текстове – като национален материал, който се синтезира/анализира/приема/отхвърля от Негово величество режисьорът. В един абзац Калина Стефанова говори за научното наблюдение как огромна част от човешкия живот е пропиляна в несъществени дейности, бит и нищонеслучване. А важното се събира в една шепа. В този смисъл книгата е няколко пълни шепи Театър, няколко пълни шепи истински творчески живот. Защото „първопроходецът“ е такъв.

Един от тях – Кшищов Варликовски - през 2015 г. бе избран да произнесе послание към световната театрална общност послучай 27 март. Той каза: „Театърът трябва да го има... Да наднича там, където гледането е забранено... И точно такъв театър, който има за своя основа Истината и се отваря към необяснимото – пожелавам на всички ни.“

Ето и някои от по-малко познатите на българския зрител имена.

Гжегож Брал и неговата трупа „Песента на козела“ намират вдъхновение в древногръцките трагедии и изчезващи културни ритуали. Въпреки, че го определят като наследник на Гротовски, той се еманципира от тази идея и неговият театър демонстрира пълна липса на интерес към социално ангажирани сюжети.

Джанина Карбунариу се интересува от актуалните събития: „Всяка художествена измислица се състои от преживяване – документалистика – въображение.“ Тя е доктор по театрално изкуство на Националния университет за театър и кино „Йон Лука Караджале“ с тема „Режисьорът драматург“.

Ян Клата е известен със своите процеси на „семплиране“ и „стречинг“ – взимане на детайл от нещо и поставянето му в съвсем различен контекст с цел създаване на качествено нов сюжет.

Оливър Фърлич – изключително чувствителен към военните и политически престъпления в родината си. Неговият „Хамлет“ е брутален, а документалната пиеса „Александра Зец“ е болезнено жестока.

В началото на прочита на книгата се запитах дали преразказът на театрално представление, което няма как да видиш, би бил увлекателен. Не се ли губи автентичност, динамика, транслацията не отнема ли от енергията както на артефакта, така и на разказвача? Тези опасения бяха опровергани от професионалните изложения на авторите на статиите, благодарение на които читателят възприема картинността, играта и личностите с тяхната характерност и големи приноси.

Тук е мястото да се подчертае майсторството на преводачите на български език - театралните специалисти Анелия Янева-Кулекова и Аглика Стефанова-Олтеан. Заедно с Калина Стефанова, те са сред основателите и най-дейните представители на Обществото на независимите театрални критици в България.

Огромно предимство на книгата е усещането за историческа достоверност, „припомнянето“ – особено в статията, посветена на Алвис Херманис и неговия термин „зануляване“ в началото на 90-те, когато досегашният театър е свършил. Възможностите му са изчерпани. И той е започнал отначало. Темата за Времето.

Апотеоз в композицията на книгата е „Опитът за съставяне на артистично родословно дърво“ – всички режисьори от първо лице за своите най-съкровени пристрастия към автори, колеги, актьори.

Втори апотеоз – „Залозите днес“ – всеки един от тях в опит да формулира предизвикателствата пред съвременния театър, специално за тази книга.

Кратки ревюта на всеки един от авторите на статиите в книгата и богат индекс.

Книгата е доказателство, че когато няма как да гледаш толкова много театър и на толкова различни европейски локации – то можеш и да го „прочетеш“.