... Нещо, което е било живот

Понеделник вечер. Беше денят, който никой не очаква с някаква особеност, навярно защото е начало на поредната, с нищо неотличаваща се от предходните седмица. В средата на осемдесетте тя продължаваше в нейния си работен характер дори в и съботния ден. Това никого не учудваше, дори притеснение нямаше, че ще бъде накърнен почивният уикенд. Нямаме достоверност на спомените и дали тази дума е присъствала в разговорите на нашите близки.

Поостарелият телевизор „Пирин“ беше неотдавна заменен с някаква портативност, наречена „Юност“, която старателно се опитваше да подобри възприятието на картината, но невинаги качеството на приемания сигнал му позволяваше да се представи в най-добрата си възможност.

Следяхме премигващия екран без никакви очаквания за изключителност, омърлушени от почти приключващия ден, който събираше остатъчните напрежения от някакви превъзбудени натрупвания, породени от нередовността на последните линии на градския транспорт, пропуснал някои от курсовете си и през този ден. Поуталожили тези си страстни вълнения, които не успяваха да преминат в никакви тежнения, освен в болките в крайниците ни наложително натоварени от наложилото се извънредно бързо ходене.

Потрепванията в картината, в която съсредоточено се бяха вторачили почти всички присъстващи в стаята, и началните надписи не показваха, че ще се случи нещо неочаквано. Появяването на слабичка и леко прегърбена жена, прибираща внимателно около врата си своята домашна роба, не предизвика в околните никаква реакции. Белите очертания около края на ръкавите и яката описваха светли полукръгове на тъмния фон на дрехата. Контрастът предизвика определено втренчване на наблюдаващите сменящата се телевизионна картина. Това, което стресна всички и ни накара да обърнем погледи в присветванията на екрана, бе появата на гласа на придвижващия се образ. Движението на ръцете бе смирено, но никаква нотка на смиреност не се усещаше в привидно равния тон на трептящия глас, който ни караше неволно да се съсредоточим в слушането му и да оставим всички породили се други желания за друго време. Непресторена първичност, една напътствена ритмичност и интонационни въпроси, които отчетливо се открояваха с бързите повишавания и така  бързо отминаващите кратки прекъсвания. Забравили за картината, тази звучност бе онемяла всички ни и ни бе оставила непокътнато разположени в последните състояния, в които ни бе заварил този непресторен и неподражаем говорен звуков фон.

Бе дошла една необуздана човешка същност в случващото и бе прокарала силата си до всички части на телата ни. „Смъртта на търговския пътник“ не можеше да бъде по-истинска в написаните думи на Артър Милър и в приковаващите всички сетива очи и глас от екрана.

Опитах всички приспивателни,
успокоителни и упоителни,
за да успея да забравя, скъпи,
реката,
шлепа,
твоята ръка на рамото ми,
мойте рамене под твоята ръка…
Щом всичко е изчезнало със тебе –
реката,
шлепа,
сладките ти пръсти,
и значи е настъпил края
на нещото, което е било живот,
любов,
безмълвна нежност в общите ни нощи,
тогава значи е настъпил края
на всичкото това…
Но как да убедя самотните си рамене
да понесат спокойно тежестта
на твоята изчезнала ръка?

Леда ТАСЕВА

Образите щяха да си отидат с времето, щяха да потъмнеят от изхабяването на кинолентата, но гласът щеше да остане неподправено непокътнат. Той бе неочаквано пронизващ, запомнящ се, открояващ се от всички и предлагащ едно непредвидимо пиянство на това смайващо говорене. То не бе съпроводено с някаква превъзбудена изразителност, нито с отчайваща патетичност, а бе част от непринудената човешка искреност. „Тайфуновата кула“ по Богомил Герасимов бе поставила нейната изявеност още в самото начало на този връх и не го напусна никога повече.

Не ми отнемай простите неща.
Не ми разказвай за успехите си,
не те разбирам.
Не мога да следя особените ходове,
с които трябва да постигнеш нещото,
което ти е нужно в тоз момент.
Объркват ме замислените сложно комбинации
на твоята програма.
Не ми харесва тази поговорка,
че между вълците се вие като вълк.
Това е философията на безсилните.
Какви са тези личности,
които трябва да поканим на вечеря?
Наистина ли са така заслужили?..
Жената на единия от тях не беше ли добра готвачка?
Какво да си говоря с тях,
като не знам рецепти?
И ако ти дадат това, което искаш,
значи ще заминеш.
А аз с кого да се целувам!
И кой ще гали моите коси?..
Нали обичаш да държиш ръката ми,
докато ти разказвам смешни приказки,
преди заспиване?
Защо не ме научиш утре вечер
как да пускам грамофона?
Или да поиграем табла!
Можеш да ме победиш,
не искаш ли да се опиташ?
Аз малко напоследък съм разсеяна,
не си ли забелязал?
А ако искаш мога да ти почета…
преди обичаше това.
И откога не сме играли карти!
Или пък просто ей така да си седиме в къщи.
Детето ще се радва.
Хайде, помисли до утре.
И моля те, не ми отнемай важните неща!

Леда ТАСЕВА

Тя не получи всички заслужени аплодисменти, дори отредените ѝ награди не поиска да получи; тя не се възпря от ропота на някакви наивници, не потръпна дори от тежките терзания. Остана си недокосната от бъдещото разочарование. Детските мечти бяха опазени от вероломните грабители, несгодите от нескопосаните семейни драми пронизваха същността ѝ, но тя оставаше чиста и по детски влюбена в препускащия живот.

Дете, не се опитвай да намериш погледи,
които да приличат на предишните.
Не се усмихвай повече от вчера.
Не ми измисляй смешни глупости.
Не се ядосвай на прозореца,
през който капе малко дъжд.
Той капеше и вчера.
И даже върху нас,
докато се целувахме.
Защото нямахме търпение да стигнем
до сухия килим.
Ти беше толкова нетърпелив
да вземеш моите ръце,
да скриеш всякаква следа
от слабост във очите ми,
от страх по хладната ми кожа,
от зли предчувствия на минали съдби.
Дете, не се опитвай да намериш думите.
Изпито ли е виното
и чашата е празна.

Леда ТАСЕВА

Не ми се извинявай, Живот, че пропуснах да бъда груб с теб. Не търси реванш за моята ненаситна суетност, а потърси отново любов. Това закътано някъде в душата си верую бе изписала по своя си начин и го бе оставила без протест да стигне до нас с едно сякаш небрежно подхвърлено: „Хайде, помисли до утре!“ Винаги имаше утре, защото той, животът, се опитваше да продължи и след края на тежката смърт и дори при нашата неискана тленност. Дава неподправената сила на създаденото и написаното и на оня потрепващ глас, който ни оставя в необичайна застопореност. Безчувствена чувствителност, която се е предала по собствен начин на някой друг. Спокойствие, което дълбае в нищото, и едно аристократично покланяне за завършек на вече случилото ни се стъписване. Липса на излишна пренаситеност, премерена насърчителност и отчайващо голяма и всеобхватна любов.

Гласът остана завинаги запомнен, а образът го догонваше с определена човешка прикритост и лека гримаса на лицето с обичайното повдигане на очите нагоре и съвсем лекото движение на брадичката, поставена в почти перпендикулярност на тялото, и онова неподражаемо грациозно присядане на празния стол – детайлите, които никой не би могъл да подмине. Това действие бе част от амплоато на една изисканост, съпроводена с отмерено време тишина.

Това бе самата тя – Леда Тасева.

Голямата българска актриса Леда Тасева е родена на 22 август 1926 г. във Видин. Баща й Цветко Тасев е от Видинския край (с. Раяновци, Белоградчишко), а майка ѝ Зора е от гр. Дунавци, от рода Релаклийски, където тя прекарва част от детството си при нейните родители, в родния ѝ дом. Тя е по-малката сестра на Венера Цветкова Тасева-Наследникова. Средното си образование Леда завършва през 1944 г. в I-ва девическа гимназия – София и се омъжва за Йордан (Дачо) Цанков, племенник на бившия министър-председател проф. Александър Цанков. Съпругът й, заради произхода си, е интерниран на различни места в страната, включително и във Видин, където тя започва работа като актриса в местния театър (1951). През 1952 г. е приета във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев, в който са и други бъдещи големи български актриси като Емилия Радева, Гинка Станчева и Татяна Лолова. След завършване на висшето си образование през 1956 г. се омъжва за проф. Стефан Сърчаджиев, с когото се познава още от времето на снимането на едни от първите му филми като режисьор „Утро над Родината“ (1951) и „Наша земя“ (1952), в който прави първата си значима роля на гръцка проститутка, но филмът е спрян след премиерата си. След дипломирането си е разпределена в Драматичен театър „Гео Милев“- Стара Загора (1956–1957). Играе на сцените на Сатиричния театър (1957-1958), създаден от проф. Стефан Сърчаджиев, Бургаския театър (1958–1960), Пловдивския театър (1960–1961), Театъра на народната армия (1961-1963), Драматично-кукления театър – Враца (1964-1973), Пазарджишкия драматично-куклен театър (1975-1977), Драматичен театър – София (1977-1989). Била е омъжена и за големия български актьор и режисьор Иван Андонов, с когото имат дъщеря, преводачката от френски език Зора Иванова Андонова.

След 1960 г. Леда Тасева се снима в много филми и спектакли на Телевизионния театър, участва в джазовата формация „Бели, зелени, червени“, записва роли в радио – театъра и участва с рецитали на собствени стихове и в телевизионния и радио ефира.

Била е член на Съюза на филмовите дейци в България.

Изявява се и като поетеса, но за съжаление единствената ѝ стихосбирка „Изповеди“ е издадена посмъртно през 1994 г.

Запомнящи се са ролите ѝ в Телевизионния театър на БНТ, спектаклите в първите години се излъчват директно – „Вечери в Антимовския хан“ по Йордан Йовков (1962), „Напразни усилия на любовта“ от Уилям Шекспир (1963), „Смуглата лейди от сонетите“ от Бърнард Шоу (1964), „Тойфеловата кула“ от Богомил Герасимов (1974), „Страстната неделя“ от Павел Павлов (1978), „Разплатата“ от Алфред дьо Вини (1982), Харолд и Мод“ по Колин Хигинс (1986). Режисьори на постановките са Павел Павлов, Нина Минкова и Хачо Бояджиев.

Снимала се е и в 34 български филма и филми с чуждо участие. Знакови от тях са: първият, в който участва - „Бъди щастлива Ани“ (1961), както и „Птици и хрътки“ (1969), „Сиромашко лято“ (1973), „Трудна любов“ (1974), „Самодивско хоро“ ((1976), „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977), „Прозорецът“ (1980), „Черно – бяло“ (1983), „Черните лебеди“ (1985), „Да обичаш на инат“ (1986), „Ганьо Балкански“ (1989) и др.

През 1980 г. Леда Тасева печели първите награди за най-добра женска роля на СБФД за главната си роля във филма „Прозорецът“ и на Съюза на артистите в България за ролята на Аномалия в пиесата „Човекоядката“. През 1986 г. става носител на орден „Кирил и Методий“ I степен, а през 1987 г. е удостоена със званието „Заслужил артист“.

Умира на 4 юли 1989 г. в София от рак, десет дни след като е изиграла последната си роля на сцената, а след падането на завесата припада в ръцете на колегите си. Тя е първият български актьор изпратен с аплодисменти в последния му път. Минути преди ковчегът да бъде изнесен от залата за поклонения, нейната колежка и много близка приятелка Илка Зафирова започва да ръкопляска и приканва всички да отдадат последна почит на голямата актриса Леда Тасева.