"Нагоре по обратния път" или Литературните умения на един професор по право

"Нагоре по обратния път"
или
Литературните умения на един професор по право

В междупразничните майски дни в салона на Съюза на юристите в България се проведе едно необичайно литературно събитие. А това, че мястото не беше избрано случайно, личеше по състава на присъстващите. Там беше част от цвета на българската правна мисъл и правораздаване – силен професорски състав в лицето на Огнян Герджиков, Янаки Стоилов, Даниел Вълчев, Константин Пенчев и други корифеи на правото и управленци, между които бе и сегашният министър на правосъдието Надежда Йорданова. Всички те, както и останалите гости, бяха дошли на представянето на поредната книга на проф. Пенчо Пенев – известен юрист и политик: бил е министър на правосъдието (1990–1991) и на вътрешните работи (1990) в правителствата на Андрей Луканов и на Димитър Попов, депутат във Великото народно събрание, два мандата член на Конституционния съд, директор на Националния институт на правосъдието и т.н. Но докато сред колегията неговите трудове по правни въпроси, главно конституционно право, са известни, само най-близките му приятели и познати знаят, че той е автор и на три стихосбирки – „Наздравица за глухарчето” (изд.”Захари Стоянов”, 2006 г.), „Небесен щурец” (изд. „Светулка”, 2009 г.) и „Любов по рождение” (изд. „Захари Стоянов”, 2017 г.). Този път обаче всички бяха изненадани, че новата му книга  „Нагоре по обратния път” (Изд. „Светулка 44 АНТЕЙ”, 2021) има мемориален характер (авторът предпочита да я определя като животопис).

Тази книга не подлежи на жанрова класификация. Освен че има автобиографичен характер, в нея се преплита чиста литература, живо и увлекателно четиво, остроумни истории като в типичен роман, първокласна публицистика, красиви поетични отклонения, които са като музика за ушите на почитателите на поезията на Пенчо Пенев. Както в следващото непубликувано стихотворение, поместено в пролога на книгата, и отговарящо на същността ѝ.

Обратен каданс

Животът ни свършва,
сякаш минава накрая
по обратния път на светкавицата,
нарисувана с раждането.

Без възторзи и шум
мисълта ни смирено
попива в небето
свечерена и есенна.

Любознателният читател може да види тази светкавицата върху корицата на книгата (дело на племенника на автора - художникът Васил Докев – Вадо).

Обемистата книга (над 400 страници) е разделена на пет части и няколко глави.  

Първа част: „Съзряване” включва „Разходка из детството”, „Ученик”, „Студент”, „Казарма”

Втора част: „Съдия”, „Интервю с послепис”, „Съдебната система в края на 1989 г.”

Трета част: „Във врящия котел на политиката”

Четвърта част: „Отново в професията и науката”

Пета част: „Поезията и още няколко други неща”

С други думи всеки може да избере накъде да насочи вниманието си според своите интереси.

И така, по пътя на годините: ученичество, студентство, казарма, професионално развитие на съдия, политик и общественик…

Авторът проследява, доколкото му е било възможно, родословното си дърво. В него и от майчина, и от бащина страна има достойни българи. Но най-голямо влияние върху убежденията и професионалната му кариера е оказал баща му Стоян Пенев – уважаван кюстендилски адвокат, ляв земеделец николапетковист, виден деец на кооперативното движение в оригиналния му вид – Общ съюз на българските земеделски кооперации. Той е страдал от властите както преди 9 септември 1994 г., така и след това.

Пенчо Пенев е свидетел и участник в може би най-интересните времена от началото на демокрацията. Той е включил редица интересни и показателни случки по време на упражняване на професията му на съдия – опити за намеса в работата му, натиск „от високо”, борба с несъвършенствата в системата, която не е готова да посрещне предизвикателствата на новото време. 

Като министър на вътрешните работи във второто правителство на Андрей Луканов на Пенчо Пенев му се налага да потушава напрежението след подпалването на партийния дом през август 1990 г. (Подстрекателите и до днешен не са разкрити). И обявената през ноември студентска стачка през ноември.

Почти по същото време Пенчо Пенев взема участие в работата на Великото народно събрание (1990-91) като мажоритарно избран кандидат от Кюстендил. Подписва новата Конституция. ВНС го избира за член на първия състав на Конституционния съд, а мандатът му продължава и във втория. За престоя му там, а по-късно и работата му като адвокат, а накрая и като директор на новосъздадения Национален институт на правосъдието читателят може да прочете в книгата.

Особено място в мемориалната книга на Пенчо Пенев има и неговата обществена дейност. В нея забележително място заема участието му в ръководството на БФС и то в период, когато футболът ни бе в много по-добро състояние от сега. И накрая (не по значение) идва поезията, четвъртата му житейска пътека, както я определя самият автор. (Останалите са, разбира се, съдийството, науката и политиката). И голямото му огорчение, че събратята му по перо трудно приемат, че един професор по право, конституционен съдия и бивш министър може да пише вълнуващи стихове.

„Нагоре по обратния път” не е една от многото книги с автобиографичен характер, писани от известни личности, каквито напоследък ни заливат. Тя е специална, защото е дело на човек със значимо участие в правния мир и политическия живот у нас през последните 30 години. Но най-вече защото е излязла изпод перото на един даровит литератор. А такива произведения не се срещат често.