След-и

Günaydin, Ankara! Или: докъде ме отведоха моите червени балеринки?

Международна Еразъм+ седмица в Анкарския университет, 17-21.06.2019

Günaydin, Ankara! Или: докъде ме отведоха моите червени балеринки?

 

Günaydin, Ankara! Или: докъде ме отведоха моите червени балеринки?

Това, че пътешестването води до себепознание, е принцип, известен още на Херодот. Пътуването ни помага да съпоставим познатите ни нрави и обичаи с тези на другите и да погледнем на себе си и на познатото ни от друг ъгъл, казва той. При малко повече смелост и готовност от страна на пътуващия е възможно дори едно пътуване да го промени, като разшири границите му. Обичам перспективата на съзерцател на света и това, което много не разбират – а именно тишината, нужна за съзерцанието на момента, потребността да се отправиш на път сам, без да бъдеш ни най-малко разсейван от другите – е нещото, което истински ме вълнува. Това няма нищо общо с туризъм, а е вид преживяване и съпреживяване със стойност на опознаване на себе си. Винаги се връщам малко по-друга и повече аз.

Пътуванията по програма Еразъм+ правят възможна както срещата със себе си, така и с другите. Този път моите любими червени балеринки ме отведоха в Университета в Анкара, столицата на Турция, кацнала върху хълмовете на Анадолското плато. Градът е необхватен, многолик, с 5,5 млн. жители и надморска височина от над 900 м, която можете да усетите само, ако решите да го изучавате пеш, както се опитвах и аз, поне през повечето време. Още на самото летище в Анкара при изхода Ви очакват две автобусни фирми, които превозват до града, така че няма никаква опасност да ги пропуснете.

Аз бях настанена в близост до метростанция Малтепе, тъй като оттам Университетът Анкара е само на една ръка разстояние. В метростанциите охраната е навсякъде и много често ще се наложи да прекарате багажа си през скенер, преди да влезете в метрото – допълнителни мерки за сигурност.

Анкарският университет е основан през 1946 г. и е първият такъв след провъзгласяването на Турция за република от Кемал Ататюрк. Негови портрети в цял ръст могат да се видят навсякъде.

Университетът има цели 17 факултета и предлага обучение на около 70 000 студенти! Разположен е на огромно по площ пространство сред много зеленина, като отделните институти и центрове се намират в отделни сгради. Заседанията, в които участвах, се състояха в красивата Senate Hall.

Еразъм отделът на Университета е изключително активен във всяко едно отношение, що се отнася до международна дейност, нови партньорства и дори подкрепа на бъдещи партньори от ЕС при инициирането на съвместни проекти и подписването на спогодби за сътрудничество. Силно ме впечатли факта, че е разработено приложение и с мобилна версия за всички чуждестранни студенти, в което с едно кликване може да се открие всякаква информация, свързана както с учебния процес, документацията и университетския живот, така и предлагаща ориентири при придвижване в града, за културни събития, заведения, студентски живот и още много други! А проф. Сюзен, която е директор на Еразъм отдела в Университета, е толкова лъчезарна и енергична, че предразполага всеки гост да се почувства като у дома си. Така се чувствах и аз.

Като част от богатата културна програма домакините ни бяха подготвили и посещение на мавзолея на Ататюрк – Антъкабир. До него води алея с плочник, като между плочите умишлено е оставено разстояние с трева. Това прави невъзможно придвижването без човек да отправи поглед надолу и да внимава. С изненада узнах, че това е била и основната идея на Ататюрк, претворена тук: да не се забравя, че погледът към земята е важен. В мавзолея са изложени много вещи на Ататюрк, може да се види и копие на фигурата му в цял ръст. През тесните прозорци се разкрива замайваща гледка към града.

Ако сте в Анкара, непременно трябва да посетите и старата част на града, както направих и аз, и то пеша! Заслужава си! Ще минете през типични за обикновените хора улички, отрупани с булчински премени, одежди за моминското парти, кърпи за глава, чаршафи, гривнички, пазари, на които се предлага какво ли не и които се огласяват от виковете на приканващите Ви да купите от стоката им купувачи.

И накрая ще стигнете до джамията Хаджи Байрам, построена през 1427 г. Аз, за съжаление, не можах да вляза в самата джамия, а само в частта за жени. Разположена е в края на площада пред джамията, под земята. Към нея води ескалатор, след което преминавате покрай гардеробчетата за обувките и мивките. Вътре цари абсолютна тишина и спокойствие. Пространството е обляно в розова светлина. Отстрани са оставени Коранът, малки сгъваеми поставки за него и броеници.

Ако успеете да стигнете и до крепостта в Анкара, ще разберете, колко много ни свързва с Турция. Отпечатъците са не само в 6000-те турски думи, заети в българския език, в предпочитанията към кафето, в гостоприемството и манталитета – много често, щом научаваха, че съм от България, местните хора започваха да ме третират като „своя“ и ме наричаха „комшу“ – а и в архитектурата, сходна с нашата възрожденска архитектура: тесните калдъръмени улички лъкатушат нагоре към крепостта, малки дюкяни предлагат безброй изкушения, а уличните търговци на гевречета са на всяка стъпка. На самата крепост дори попаднах на младоженци, които се фотографираха за спомен.

Еразъм седмицата в Университета в Анкара, в която участвах като Еразъм координатор на Филологическия факултет на Великотърновския университет и преподавател по Интеркултурна компетентност за чуждестранни студенти, бе ползотворна в много отношения. Обменен бе опит по отношение на дигитализирането на отчетността по програмата, проявен бе интерес от колеги, както от Украйна, така и от Анкарския и други университети в Турция към ВТУ и бе ясно изразено желанието за сътрудничество и подписване на спогодби за партньорство и обмен на студенти. Аз, от своя страна, представих пред колегите, участвали в събитието, концепцията си за важността на развиването на интеркултурна компетентност сред чуждите студентите и въвеждането и им новата културна среда, а също и Великотърновския университет като средище на знания и място, отворено към всички култури.

Ако ме попитате, какво взех от Анкара, то отговорът би бил: Взех ритъма и пулса на града, усещането за неговата многоликост, чувството, че Анкара е град на крайности, преплетени едни в други в сложна схема, за чието разучаване времето никога не би било достатъчно, взех аромата на кафето, вкуса на силния черен чай, виковете на продавачите по улиците, погледите на хората, които ми отстъпваха мястото си в метрото, щедростта на гостите ни, танцът на импровизираното моминско парти, слънцето при изгрев, надничащо отвисоко над полуспящия град. Разбрах, че университетската среда е тази, която ти дава усещането за принадлежност, чувството, че си у дома, където и да си и че само чрез контакти от мрежи може да превърнем образованието в интересно предизвикателство. Освен това успях да мина от другата страна. Бях една от другите. Това ми стига.

Автор: Нели Пейчева
17.07.2019 г. 15:22
Посетено: 314
Етикети: сътрудничество, партньорство, Турция, Анкара, Великотърновски университет, Нели Пейчева, чуждестранни студенти, интеркултурна компетентност, Анкарски университет, програма Еразъм+
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/30008-g-252-naydin-ankara-ili-dokade-me-otvedoha-moite-cherveni-balerinki