Комунистическите престъпления на българската граница

На 23 ноември 2018 г. в Дома на архитекта в столицата бе представена книгата „Бягство от ГДР през „желязната завеса“ на България“, която първо излиза на немски език в Берлин през 2016 г. Българското издание е финансирано от организацията Европейска памет „Вулфила“ и Фондация „Конрад Аденауер“ и е осъществено от издателство „Фабер“ – Велико Търново. Присъстваха авторите Стоян Райчевски и Фанна Коларова, Торстен Гайслер – ръководител на Бюрото на фондация „Конрад Аденауер“ за България, многобройна публика. Книгата бе представена с есе от поета и журналиста Любен Лачански, а г-н Райчевски и г-жа Коларова разказаха накратко за работата си върху нея.

И до днес темата за бягството на източногерманци през българската граница е ако не табу, поне не е на първите места сред интереса на изследователите и съответно на гражданите. Знае се най-общо, че по време на комунистическия режим са извършвани многобройни опити на млади хора от ГДР да избягат от „своята чужда“ държава през една друга подобна, но – според легендите – с граница, която можело лесно да се премине. (Точно тук е уловката, която вероятно не се е появила от само себе си, тъй като именно на нашата граница през периода 1945-1989 г. са застреляни като кучета или заловени от бдителните ни граничари стотици бегълци, предимно източногерманци, но и от други страни, както и немалко български граждани.

Книгата на Райчевски и Коларова е базирана изцяло на документи с конкретни имена, факти и данни. (Въпреки това няма гаранция, че броят на жертвите може да се установи с абсолютна точност.) Имало е и случаи на успешно преминали българската граница, но броят им е минимален в сравнение с броя на убитите или заловените. А и той едва ли може да бъде установен със сигурност.

Само един пример: когато граничните войски са подчинени във ведомствено отношение на Министерството на отбраната, за периода 1947-1953 г. броят на убитите бегълци е 270, а в периода от 1 януари 1962 г. до 6 февруари 1992 г. (като се извадят периодите, когато граничните войски не са били на подчинение на МВР), са убити други 105 души, от които 69 са български граждани, а 36 – чужденци. (Впрочем, „редът“ за употреба на оръжие от страна на граничарите е регламентиран с указ 359 от 28 август 1952 г.)

Темата е много болезнена за нашето общество. Като граничари са служели основно „народни верни синове“, а тайните служби на ГДР и България – ЩАЗИ и ДС – също са се „борели“ рамо до рамо за предотвратяване и осуетяване на бягствата, като е бил мобилизиран огромен човешки и материален ресурс. Няма как „вдъхновителите“ и извършителите на стотиците убийства по границите ни да се чувстват комфортно, каквито и оправдания да си измислят. Големият проблем е, че нито те са получили някаква, дори и формална, морална присъда, нито пък потърпевшите са реабилитирани по какъвто и да е начин и дори не се включват в графата „жертви на тоталитаризма“. 

Д-р Анна Камински – председател на Федералната фондация за осмисляне на диктатурата на Германската единна социалистическа партия (немската „сестра“ на БКП) пише в предговора си към книгата следното: „Още не е известно колко хора и от кои страни са били убити или арестувани при опит да избягат  през българските граници. Много от документите са унищожени или все още са недостъпни. Заслугата на Фанна Коларова и Стоян Райчевски е, че дълго забраняваната истина за комунистическото минало на България ще стане тема за обществено говорене. Те бяха подкрепени от Възпоменателната библиотека за жертвите на комунизма в Берлин, както и от Федералната фондация за осмисляне на диктатурата на ГЕСП (ГДР), в чиито задачи са залегнали насърчаването и  подкрепата на международното осмисляне на комунистическите диктатури“.

На авторите на книгата бяха зададени множество въпроси, което е доказателство за живия интерес към тази оставена на срамно отлежаване кървава тема за престъпленията на комунизма и за неговите жертви и палачи.