Дискурсът, стилът и авторът

Пламен Пенев по време на премиерата


Пламен Пенев е литературен изследовател с изключително своеобразен почерк. И най-обикновената фраза в дадено негово изложение тежи чрез закодирана образност и сложни философско-библейски обрисовки. В това се убедиха верните му читатели, дошли в Унгарския културен институт (София) вечерта на 4 май 2016 г. за премиерата на неговите книги „Записки. Начало. Литературно-исторически етюди” (2016) и „Нови новозаветни записки” (2014), отпечатани от издателство „Лени Ан”. В дебатите около текстовете се включиха с изказвания Иван Цанев, Федя Филкова и Пламен Антов.

За иновативния стил на д-р Пламен Пенев и за концептуалната му поезия говори подробно доц. д-р Пламен Дойнов, отбелязвайки, че през последните години литературоведът е издал няколко книги с поезия и с критика, които сами по себе си настояват за равносметка и за търсене на тяхното място в актуалната литературна ситуация и в развойните тенденции след 1989 г.: „Още в началото трябва да акцентирам върху това, че няма да говоря за всяка книга поотделно. Аз ще говоря за нещо, което може би следва да наречем „дискурсът Пламен Пенев”: ще имам и конкретни позовавания, но бих искал да се съсредоточим върху спецификата на самия тип езиково вдъхновение, езиково производство, което се осъществява чрез тези книги. Дискурсът Пламен Пенев има два основни клона: единият е литературоведският, който е много характерен, другият е лирическият дискурс – онова, което той започна да прави още в средата на 90-те и се материализира в неговата първа книга „Императорът и северният вятър”, излязла в самия край на десетилетието. Всъщност още тогава тя впечатли със специфичното отношение към езика, което бих оприличил с река; река, в която се смесват много гласове, която отдава, повлича, има някакво особено настоятелно, не бурно, но подмолно и теглещо все по-нататък течение. Това е река, която, преминавайки покрай различни лирически, езикови и други брегове, откършва нещо, взема, преработва го в себе си или по-скоро го завърта така, че го авторизира, макар да е от друг автор. Това е специфично постмодерно отношение. Едно е да използваш скритите цитати, деликатните позовавания, които са характерни за много постмодерни поети, друго е да увличаш и да претопяваш... Може и да е лава, която претопява в себе си тези чужди гласове и наистина ги авторизира. Още тогава, в „Императорът и северният вятър”, личеше вкусът към теми, които ще ги забележим и в последните книги на Пламен Пенев – това е изобщо тоталната самотност, заточението на човека, може би в самия себе си. Този доста устойчив образ личи и в последните книги. И тъй като съм на ретроспективна вълна, няма как да не посоча следващата книга на Пламен Пенев, където аз съм пряко замесен… „Дните през 2000-та година”, която излезе през 2000 г. и беше продукт на един младежки конкурс, осъществен от Академичен център за литература и култура към Националния студентски дом. Тогава 30-годишният автор направи впечатление с този ръкопис; абсолютно безапелационно го спечели, тъкмо защото за първи път може би видяхме, че неговата поезия беше с литературна памет, но и се движеше по актуалната ситуация от 2000 г., но тя се движеше в една философска перспектива, в един продуктивен песимизъм; продуктивен песимизъм означава, че искаш да го измениш. Той е свързан с това да не се отказваш да мислиш за себе си в света и света в себе си, въпреки изначалното безсмислие, въпреки тоталната изоставеност на лирическия герой, която характеризира цялата поезия на Пламен Пенев и тя се забелязва и до днес....

Третата книга беше „Преносима памет” и след това имаше една голяма пауза до преди три години, когато се появиха няколко книги. Бих искал да обърна внимание на „Последни други брегове, с подзаглавие „Посвещение”, която много нагледно демонстрира механизма на създаване на поезия при Пламен Пенев. Тук очевидно има много четене, но това е едно четене в полусън, в забрава; в забрава да се забравиш в четенето; в това да тръгнеш от определен автор, да кажем – от Песоа, от Константин Павлов, от Борис Христов, от Иван Цанев, от Малина Томова, от Геров... Да тръгнеш през тях, да имплантираш в текстовете си цели пасажи от тях, цели лирически фрагменти и същевременно да продължаваш диалога, да продължаваш това тяхно писане. Да го правиш обаче по начин, по който започва да звучи като една огромна лирическа езикова река; аз мисля, че тук става дума за един много широко отворен лирически дискурс, това е нещо като фуния, през която преминава избраната от Пламен Пенев традиция. И това прави неговото място уникално. Тук става дума за особен тип разтваряне на лирическия „Аз” сред тези други гласове и заживяване заедно с тях… Тоест, неговата идентичност се изгражда по този начин, като същевременно това е автентична идентичност. Разбира се, трябва да знаеш какви поети да четеш и да подбираш, и кои да прибираш в собственото си лоно. Ако не знаеш това, няма да се получи този ефект. Неговата поезия е абсолютно различна, няма друга такава в съвременната актуална литературна среда.

Принципите, на които се строи пък литературоведският клон, на пръв поглед са същите, дори като техника на места са абсолютно идентични… Отново имаме едни усвоени и преработени цитати, разбира се, тези цитати са в строги кавички, за разлика от това в поезията, където там потопяването сред общия глас на цялата традиция е по-различно развито. В литературоведското писане на Пламен Пенев имаме нещо по-друго. Но нека първо да кажем за какво става дума. Той защити през 2008 г. дисертацията си за Иван Цанев. Всъщност тази дисертация се появи миналата година в два тома… Книгата се казва – „Два тома за Иван Цанев”. Това е изключително добро хрумване! Това действително е… „Иван-цаневиада”, в която без остатък е разгледано всичко от Иван Цанев. Той е проектирал една вселена и е подредил планетите из нея, разбира се, слънцето е Иван Цанев. Можем дори да го наречем – „традицията Иван Цанев”. Доста подробно са разгледани неговите книги, но не само за възрастни, но и за деца… Взаимоотношенията му с други поети – предходниците, следходниците и т.н. Рядко се пише толкова изчерпателно за един поет или белетрист…

Какво прави Пламен Пенев в своите „Записки. Начало. Литературно-исторически етюди”? Подходът му неизменно е литературно-исторически и с това той лично на мене ми е изключително симпатичен, защото е изцяло в унисон с моите собствени разбирания как трябва да се пише литературна критика; че тя е особен вид литературна история. Тоест вътре трябва да има литературно-историческа тяга. Трябва да има много ясно фоново присъствие на литературната история, включително на тенденциите, пораждащи актуално литературно явление. В неговия стил виждаме изключително почтено, внимателно отношение при позоваването на други колеги. Цитирани са скрупульозно Пламен Антов, Антоанета Алипиева, Едвин Сугарев, Розалия Ликова и др., това е нормална професионална етика, подчертавам го именно защото редица колеги си позволяват да не я спазват. Очевидно тези издания завършват важен етап от писането на Пламен Пенев. Аз ги възприемам дори като акт на освобождение от натрупвания през последните десет години – идеи и текстове – това е някакво крайно интензивно изказване, проточило се в няколко книги.”