Николай Милчев – ескизи от Атон

Николай Милчев по време на рецитала си.

В претъпканата зала на галерия Credo bonum (събрала над 100 почитатели на поезията) Николай Милчев представи едно свое необичайно поетическо творение – „Прелъстъ и светогорски стихотворения“ (Изд. „Потайниче“, 2015). Изисканото, аристократично излъчване на книгата е само предверието на божествената ѝ мощ – ненатрапчиво потекла между редовете, с една мека „безвидност“ (по думите на поета), граничеща с детайлно осветени парченца от великолепието на природата, от колорита на човешкото и трудно уловимата музика на смълчаната вселена. Говорим за изящен поетичен текст, монолитен в сюжетната си канава, роден в утробата на Атон, Зографския манастир – този не само свещен топос, а и магнетично място за православния свят, където всеки пришълец първо събува обувките на суетата си, защото „в Света гора не можеш да настъпиш пеперуда“; там светската врява отстъпва пред „словореда на тишината“. Книгата съдържа 15 стихотворения и няколко стилизирани фотоси на манастира. Знаково стихотворение в този поетичен апотеоз на Бога е стихотворението „Молитва“: то не може да се преразкаже, прочетете го и вижте как поетът майсторски обръща ролите – Господ е в диалог със създадената от него жива материя. Тя самата го вика да се влее в нея, днес, когато „земята страда и цялата е в бръчки“...

В представянето на 3 ноември 2015 взеха участие Йото Пацов (редактор), проф. Маргарет Димитрова (автор на предговора), Анжела Димчева (литературен критик) и акустичната група „Точка БГ“. Събитието се водеше от поетесата и преводачка Левена Филчева.

Многократно аплодиран, Николай Милчев изнесе авторски рецитал в две части и даде интервю за Канал 1. Повече от час продължи раздаването на автографи – такъв интерес към поезията рядко се случва, въпреки че всеки ден в София се представят нови стихосбирки.

Ето част от мненията за „Прелъстъ и светогорски стихотворения“:

Проф. Маргарет Димитрова:

В „Прелъстъ и светогорски стихотворения“ чувствителността за сакралното е отприщена от потапянето на поета в среда, издигнала високи каменни прегради пред суетите на деня и сякаш разтворена в природата... До Бога може да се стигне само с всеобичащо сърце, с възторг и възхита пред всяка живинка, носеща силата, енергията на Създателя.“

Йото Пацов:

„Това място е близо до Бога, тук небето пее и стене с камбаните. Руски, гръцки, български, кипърски, критски, украински, грузински, сръбски, левантински и всякакви други монаси вседневно и всенощно огласят слънчевия и звездния свод с молитви за добруването на света и хората. Това е тяхната мисия. Това е мисията и на книгата, на която днес ние имаме честта и гордостта да направим прощъпулника и да я поведем по трънливите пътеки на българската литература, към сияйните върхове на националната ни поезия. Това е книгата на великолепния Николай Милчев „Прелъстъ и светогорски стихотворения“ – една книга, която е храм на любовта и вярата. Тя е апотеоз на неговата поезия, но и апотеоз на истинското поклонничество... Благодаря ти, Николай, за тази книга! Благодаря ти, защото твоята поезия продължава да е контрапункт на всички градушки, които опустошават нивята на българската култура... С тази книга ти ни изкачваш на върха!“

Анжела Димчева:

„Поетът никога не си позволява да се изживява като равностоен на своя поетически субект, нито да демонстрира тон на високомерен ментор точно тук, където се говори за греховната природа на човека, съпоставена с Божията благодат, достъпна за всяка жива твар. Какво е всъщност „прелъстъ“ и защо авторът украсява светогорските си стихотворения с тази добавка? Това е онази греховна мисъл, на която всички в даден момент сме подвластни: вътрешното ни настроение, уж високо духовно, което всъщност е фалшиво, измамно, показно. Светът днес се движи от егоизма, алчността, горделивостта, завистта, омразата... Почти нищо не се създава с благородна цел, финансовата ярост превръща хората в зверове. Затова е толкова нужно Божието правораздаване, равновесието между идеалите и вулгарната консумативност.“

От новата книга:

Николай Милчев

ЗОГРАФСКИ СТИХ

Живея в Зограф... Краснописът ми стига в лозята. 
И с вино, по-черно от расо, всяка страница моя намята.
Замонаших стиха си. И му връщам великото чудо – 
да живее в пръстта като мравка. И от смърт да я буди.
Подарявам му кръстче от три шипки с разпукани длани.
И се моля на шипките до последния миг да останат.

Замонаших стиха си... И подстригах му белия кичур,
за да може сланата да свети и с дрехи на ангел да скита.
За да може с икона от букви посред нощ да изгрее.
Замонаших стиха си – както гарванът само умее.
И със гарвана двама прекосяваме тъмната църква
и летим между ангели, които ще светят тепърва.
И се кръстим с крило и с пръсти, внезапно отнети...
Замонаших стиха си, но му връщам дълбоко небето.

Господ има уши... И вселени, с които да чуе
как след малко на буквите хорът ще прелее и докрай ще нахлуе.
Как последната буква ще запали очите на свещи
и ще тръгне с монасите, които в пещерите се местят.

По-нататък не знам... По-нататък стихът ми се свършва.
И прилича на прилеп, който вика пред лицето на бързей.
И прилича на песен – апокрифна и дива, и медна...
Замонаших стиха си... И му казах да мълчи до последно.