Илко Минев представи „Дъщерята на реките”

Илко Минев по време на премиерата

В истинско светско събитие за столичните интелектуалци се превърна премиерата на романа „Дъщерята на реките” (ИК „Синева”, 2015) от Илко Минев, която привлече над 200 представители на научните и творчески среди в култовия клуб „Яйцето” (СУ) вечерта на 30 октомври 2015 г. Тъй като Илко Минев е бразилец от български и еврейски произход, в залата се чуваше португалски, иврит, английски, испански, руски и... български език.

Събитието се водеше от издателя Христо Георгиев, който приветства автора с „Добре дошъл” в родината и даде думата на Деян Енев, автор на предговора: „Сега ние казваме на тази книга: „Добре дошла, книго! Влез, настани се, почувствай се добре!”. „Дъщерята на реките” е написана на португалски, тя е трябвало да измине огромно разстояние – и чисто географски, и езиково, за да ни събере сега тук. Илко Минев създава книгите си на португалски, но за тези, които не знаят, той е полиглот – владее български, иврит, португалски, немски, английски, испански, холандски, руски и френски. Но подозирам, тайната, лъчиста, несравнима с нищо писателска радост от излизането на собствена книга роденият в София Илко Минев изпитва едва след нейната поява и на български. Тази книга разширява съвременната писателска карта на България, включвайки и далечна Бразилия.”

Райна Йотова (автор и водещ на „В часа на синята мъгла”, Дарик радио) обгърна с думи-обич госта: „Появата на втора книга на Илко Минев в България за мене е много интересен процес. В нашата духовна река, която е доста замърсена, тази книга е като една чиста вода, която се прелива в реката на културата ни, за да стане промяна дори на морското дъно, пък и в подземните пластове на нашата култура. Имаме нужда от такива води! За мен няма значение кога един човек започва да пише, да рисува, да скулптира, да създава. Творческата възраст няма нищо общо с реалната. С любопитство наблюдавам неговото несуетно отношение, защото той казва: „Аз не се изживявам като завършен писател!” Той е свършил много по-важни неща в живота си, неговото присъствие като личност, като писател днес в България е знаково.”

За книгата говори и литературният критик Анжела Димчева: „В конструкцията и на двата си романа Илко Минев се обляга на семпъл разказвачески модел, познат ни още от древността – Пътуването. Разбира се, този формат през Средновековието и Ренесанса има своите образци чрез символно-алегорични пътешествия („Божествена комедия” на Данте, „Гаргантюа и Пантагрюел” на Рабле), а през 18. век е пикът на пътешественическата литература чрез „Робинзон Крузо” (на Даниел Дефо) и „Пътешествията на Гъливър” (от Джонатан Суифт). Много по-късно възниква и понятието „робинзонада”, за което проф. Симеон Хаджикосев казва: „С това понятие е свързана цяла поредица от утопии и антиутопии в литературата през последните три столетия. Под розинзонада би трябвало да разбираме всеки нов тип среда, в какъвто попада човек (или група хора): опитите да бъде усвоена тази нова среда и да бъде включена в параметрите на цивилизацията, е по същество робинзонада.”

Когато читателят затвори и последната страница на романа, остава с впечатление, че авторът не е казал всичко, че в двата микросюжета, които се съединяват, се крие много повече белетристична енергия. Илко Минев е бил нетърпелив в обговарянето на няколко преплитащи се фабули, в които интересните персонажи са толкова богати, че разработването им спокойно би могло да обхване поне 500 страници.”

Соломон Паси каза: „Илко е един изключително впечатляващ бизнесмен и дипломат. Той е от малкото хора, които наистина могат да бъдат наречени Робинзоновци...”

Румен Стоянов акцентира върху важността на писателското дело на Илко Минев за българо-бразилските отношения.

В хода на вечерта стана известно, че Илко Минев е направил щедро дарение на Софийския университет. По този повод проф. Анастас Герджиков му връчи Благодарствена грамота.

С бурни аплаузи бяха изпратени заключителните думи на Илко Минев: „Преди 12 000 дена (малко повече от 45 години!) аз напуснах България, без да зная дали ще се върна някога. Броих часовете до завръщането си. Сега идвам на всеки една-две години и винаги щом зърна Витоша още от самолета, сърцето ми трепва. Това завръщане става още по-вълнуващо, откакто замених напрегнатия живот на бизнесмен с далеч по-приятното занимание да пиша проза. По този начин се чувствам полезен и мога да върна на родината си поне мъничко от нещата, които тя е изляла върху мене. Едни от тези неща са образованието и възпитанието. Родил съм се от другата страна на улицата срещу Софийския университет (до легендарната тогава кръчма „Ялта”)... От сърце благодаря на професорите, които ме подготвиха да преодолея с достойнство одисеята, на която провидението ме подложи. В никакъв случай обаче не мога да се оплаквам от скука... Четете за всичко това в книгите ми!”

Илко Минев разказа за проблемите на населението в поречието на река Амазонка – за златотърсачите, за каучуковите плантации, за жените с пушки и мачете, които все още се борят за оцеляването си.

Да поздравят автора бяха дошли: Антон Дончев, Анжел Вагенщайн, Соломон Паси, Валентин Караманчев, Никола Инджов, Вели Чаушев, Милена Караангова, Димитър Кралев, Бойка Асиова, Елена Алекова, Румен Стоянов, Александър Гочев, Юлия Пискулийска, Момчил Инджов, доц. Евгения Бенова, доц. Тодор Попнеделев, проф. Тотко Стоянов и много други преподаватели, журналисти, преводачи, дипломати.