След-и
„Пепизми”-те завладяха публиката
Диана Димих и Петър Рангелов представиха новата си книга „Пепизми”
Диана Димих и Петър Рангелов по време на премиерата
Отзовалите се на поканата за премиерата на „Пепизми” (изд. „Пропелер”, 2015) бяха донякъде подготвени, че ги чака необикновено четиво и нестандартна премиера, но едва ли са предполагали какви забавни етюди ще разиграят авторката Диана Димих, водещата Божидара Цекова и композиторът Красимир Милетков. Вечерта на 21 октомври кино „Влайкова” привлече около 100 почитатели на Диана Димих и Петър Рангелов, които извиха дълга опашка за автографи след едночасовото събитие.
А в него се включиха литературният критик Анжела Димчева, поетесите Люба Александрова, Стефка Андреева и Петя Цолова (задочно – с нарочно изпратен текст), композиторът Красимир Милетков, който изпя своя неостаряващ хит „Ква-ква”. Всеки един от участниците се надпреварваше с останалите в учудването си, че е възможно днес да се роди подобна книга – в забързаното ни ежедневие, когато децата са оставени на „важния възпитател” – компютъра.
Ето кратки откъси от палитрата на техните изказвания, които в никакъв случай не изчерпват богатството на теми и сюжети в книгата:
Анжела Димчева: „Първото, което хрумва на случаен потребител в интернет, прочитайки заглавието „Пепизми”, би го хвърлило в заблуждението, че авторски колектив от философи е изнамерил поредното течение сред „измите“ на 21. век... Но когато читателят вземе в ръка книгата и съзре веселата корица с разкривено подзаглавие „Любопитки“, върху която летят диагонално сапунени мехурчета и 5 от тях са понесли в себе си главички от снимки на един тъжно-весел малчуган, разбира, че тук се крие нещо съвсем друго.
Под това заглавие авторите ни поднасят една артистична амалгама от забавни истории между майка и син, украсени от детски бисери, с вмъкнати миниатюри и не чак толкова досаден възпитателен подход. Майката е записвала в продължение на 15 години случки, диалози, колоритни езикови реакции, оригинални словосъчетания на своя син Пепи, в които се оглеждат не само семейни отношения, но и драматичните събития в обществото ни от началото на 90-те.
В различни ситуации Петьо изразява мнение, като много често заменя или прибавя букви, в други случаи находките му се базират на контекст или на далечни асоциации, които думата носи в семантиката си: той нарича орангутана „горангутал“ (и как не – нали го вижда на снимка сред гората!), панделката пък е „падналка“ (съвсем логично – десетки панделки падат от косите на момиченцата в детската градина). Когато прави коментари – особено с политически акцент, настава истинска веселба в неговото семейство: „Изритнахме го Тодор Живков, нали, мамо?“ или „Аз измислих една хуморийка“, или „Времето е много настоятелно“. Той без усилие създава думи на базата на контаминация между синоними или емоционално близки представки, лексеми, словосъчетания: ето какво казва на 15 юни 1992 г.: „Как мирише вкудесно!“, съединявайки „чудесно“ и „вкусно“. Година по-късно зимата и търкалянето в снега ще предизвикат у него появата на фразата „настръпвам, когато няма слънце“, съчетание от изтръпвам и настръхвам.
Детето още не знае нищо за страховитото – за стихиите, които помитат човечеството ежедневно – а най-страшните от тях не са водата и огънят – а омразата, алчността или кървавият потоп на войната, но то ще провиди най-важното и ще каже:
– Не искам да съм българче.– А какво?
– Искам да съм човек.
Тази констатация Петьо изрича на „сериозната“ възраст от три години и половина. Къде сте, политици, да я запишете в нашата конституция? А може би – и в Европейската харта за правата на човека...”
Стефка Андреева беше категорична: „Тази книга показва, че не са достатъчни Бенджамин Спок и Лоранс Перну за отглеждането и възпитанието, защото светът на малките е неизчерпаемо богат. Като червена нишка детските думички и изрази преминават през книгата и оформят творческата зрелост и израстването на човека.”
В посланието си Петя Цолова се закани, че тепърва ще пише по-обемен текст, а сега само споделя първите си впечатленията: „Да погълнеш за няколко часа „Пепизми” си е истинско удоволствие. Отдавна не бях се докосвала до книга, излъчваща толкова обич. Пред очите ни Пепи прохожда, проговаря, открива и осмисля света, деликатно и умно насочван от една мъдра и справедлива майка, която чрез разговори, игри, отговори на неговите въпроси, му дава много познания, направо го учи на Живот, залага у него човешки път през живота, основан на изконните и вечни ценности. Към всяка описана случка има и кратък, от няколко изречения, коментар на Диана. Сборът от тези миникоментари очертава цяла философия за възпитанието. Зад думите в тази книга извира чудесната атмосфера на едно интелигентно българско семейство, в което няма избухливо повишаване на тон, има истинска привързаност и уважение, а хуморът е част от всекидневието.
Композиторът Красимир Милетков изигра няколко скеча, породени от възпитанието на собствените му деца, а Люба Александрова сполучливо влезе в неговия ироничен стил: „Диана Димих, майката де, е един перфекционист, допълвач и поправяч, свят да ти се замае. Редактира, доснажда, отнема, придава... Та не се сдържах – рекох ѝ телефонно: „Айде, стига, Диди – ще зяносаш хубавата книга. Със сигурност, ако речеш да ѝ надскочиш над дузината редакции.” Не казвам, че я стреснах. Тя се не плаши лесно. Спря ли, не спря ли, кой да ти каже... Но книгата тръгна. За да стане ето това: една приказка за малки и големи. За майки и деца. За деца и майки. И за баби и дядовци. С привкус на възпитателно повдигнат показалец: „Внимавайте какво правите с децата си!... И от децата си.” Малко ми напомня и татко Песталоци, но да не издребняваме. Важното е да си я имаме тази книга, да си четем и да се учим.”