Радко Радков – наследникът на Шекспир

Светломира Бинева и Мария Радкова по време на творческата вечер за Радко Радков

Галерия-музей „Класика“ продължава да припомня на софийската публика големи имена на родната словесност: на 25 юни 2015 г. във фокуса на организаторите – Виолета Панайотова (управител на галерията) и Розалия Максимова („Арка Булгари“) – беше величавата фигура на незабравимия Радко Радков – поет, драматург, майстор на сонетната форма, преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, българският пресъздател на библейски и исторически сюжети, който няма равен на себе си... Той е автор на 25 пиеси – исторически драми в стихове, на стотици сонети – лирика и сатира, и е единственият българин, удостоен 2 пъти с Международната Наполеонова наградата „Солензара“ за драмите му в стихове. Акад. Жан Гитон го нарича „Наследникът на Шекспир“.

Във вечерта, посветена на неговото творчество, взеха участие съпругата му Светломира Бинева (автор на биографичната книга „Моят Радко и приятели“), дъщерята на поета – Мария Радкова, и актьорът Любомир Бъчваров.

Преди да започне свободният разговор, беше прожектиран документалният филм „Спомен за Радко Радков“ (2012), дело на търновския режисьор Георги Василев, където са използвани кадри от архива на ВТУ. Филмът пресъздава автентичния образ на поета – онази гениална поетическа екзалтация и невероятната лекота, с която се раждат творбите му, за присъствието му в културното пространство на България, както и за житейските му драми през 70-те и 80-те години на ХХ век.

Светломира Бинева разказа за тяхната първа среща на една студентска бригада, оказала се съдбовна и за двамата: „Той винаги казваше, че това е било любов от пръв поглед.“

Мария Радкова вмъкна в спомените си разказ за срещата на великия бас Борис Христов (1976 г.) с Радко Радков, когато певецът идва да запише църковните песнопения в храм-паметника „Ал. Невски“: „На прием в Бояна е поканен и Радко Радков, тогава поетът рецитира „Монолог на Патриарх Евтимиий“ и Борис Христов отива при него, прегръща го и казва: „Няма ли композитор в тази страна, който да напише опера по пиесата за Патриарх Евтимий?“... Не се намери композитор, но това беше една среща между двама велики българи. Разбира се, това е още един факт, че Людмила Живкова умееше да среща големите личности в света, не само в България, но и в Европа – особено прогонените от страната ни. Благодарение на нея се издаде стихосбирката „Византийски запеви“ – в нея се говори за вяра, възпява се божественото. Нямаше как да се издаде тази книга, ако не беше подкрепата на Людмила Живкова.“

Любомир Бъчваров разказа в детайли за запознанството си и дългогодишното си приятелство с Радко Радков: „Аз се чувствам виновен, защото като директор на Търновския театър не можах да се преборя да поставим пиесата „Балдуин Фландърски“. Радко беше зърното на Старинния театър – неговата пиеса „Теофанò“ е изумителна, с този спектакъл обиколихме България два пъти при препълнени салони – дори неговите отрицатели дойдоха на спектаклите в Перник. Тази пиеса беше поставена благодарение на Георги Русев, който видя тогава в текста силен театър. На кастинга за ролите се явиха десетки мъже и жени от цялата страна... Всички актьори с огромна благодарност си спомнят за тази пиеса – театър от световна величина! Играхме го два пъти в Античния театър в Пловдив – 4000 души все едно се бяха върнали столетия назад. Ние не играехме, а летяхме, повярвайте ми!... Режисьорът е Пиер де ла Тор, но никой софийски театър не иска да поеме риска да постави „Теофанò“... Радко беше богодарен човек. Това се признаваше от всички. Когато той се появеше, всичко останало изсивяваше. Както Моцарт е пишел без чернова, така Радко създаваше образи в движение, говореше в рими, измисляше думи, имаше невероятна култура и оригинално чувство за хумор. Той беше душата на всички компании. Това, което той излъчва и днес като послания, като същина на живот и енергия, е несравнимо... Той беше гениален човек, но много самотен в своята гениалност – много раним, крехък човек. Мисля, че голямото време на Радко Радков тепърва предстои.“

Любомир Бъчваров прочете един диалог от „Теофанò“.

Светломира Бинева с тънка ирония в гласа си припомни завоите на времето: „Той не можа да угоди на нито една власт. По Тошово време не беше приет, защото е семинарист, баща му – царски офицер, а чичовците му – в затвора. Не можа да се наложи. По време на СДС изведнъж културтрегерите се сетиха, че Радко е писал за Кремиковци, че Павел Матев ни е бил кум, пак не беше приет. После дойде Царят на власт, вместо да бъде реабилитиран като син на царски офицер, тогава обявиха, че бил придворен поет на Людмила... Така не можа да угоди на никоя власт. Но през 1985 г. е поканен във Ватикана да представи пред папа Йоан-Павел II пиесата си за братята св. св. Кирил и Методий – „Похвално слово за словото“, по случай 5-годишнината от провъзгласяването на Светите братя за покровители на Европа. Когато паднала завесата и възторжената публика извикала автора да се поклони, папата с изненада погледнал Радко и казал: „А аз мислех, че сте класик от времето на Шекспир“. После си говорили на латински. А със Светослав Рьорих си бяха говорили на санскритски и Радко му беше посветил един сонет на блестящ руски език, по думите на руснаци.“

Бяха припомнени най-популярните му творби.

Мария Радкова прочете няколко стихотворения от своята нова книга „Тази, която...“ (Изд. „Фараго“, 2014), които са посветени на баща ѝ. С огромно вълнение тя разказа как при всеки опит да напише сонет се обляга на невидимия дух на своя баща, който ѝ подсказва най-точния епиграф за собственото ѝ вдъхновение.

За впечатлението си от творчеството на Радко Радков говориха и Розалия Максимова, Орлин Миланов и др.