Маестро Камджалов с неговата Музикална лаборатория за Човека гостува във Велико Търново

Напускам зоната на точната реч, сбогувам се с премерения делови тон, махвам с ръка на шаблона, събличам кожата на научния стил и запращам по дяволите ръбатите аргументи. Дишам. Ще ви разкажа приказка. Истинска. За един виртуозен маестро, за божествения порядък на нотите и омагьосващите гласове. Приказка за красивото, в която реалност и фантазия преливат в едно, границите се стопяват и невъзможното става възможно, напук на българския песимизъм, роденото във въображението става истина.

Нужна ви е вяра, мили читатели? Изгубени сте? Не ви е уютно сред масата? Пътят е път наникъде? Фалшът ви задушава? Емигрирате вътре в себе си? Тъгата ви става приятел? Търсите себе си? Искате да изкрещите, но звуците умират ранени и след тях остава само ситен прах? Прегърнете красивото!

Колко е трудно музиката да се облече в думи! Винаги съм смятала, че тя трябва да е чиста и божествено съвършена, за да докосне слушателя, но процесът всъщност е двустранен. Необходима е смелост, отвореност към нея, да си готов да я чуеш, да притежаваш нужната доза искреност, да си способен на простичкото признание, че пред необятната Вселена ти си само една нищожно малка звезда. Иначе музиката, колкото силна и чиста да е тя, не би намерила своя слушател. Нужна е безкористност, за да можеш да я прегърнеш като своя, да вдишваш живота чрез нея, да се чувстваш уютно в нейните води, да се оставиш да те поеме и носи. За музиката, която поставя Човека в центъра, е необходима смиреност, пробуждане на човешкото, отърсване от суетата. Тогава чистата музика е способна да те  трогне, разплаче или изпълни с копнеж, в теб да разцъфват мечти, подобно на пролетни цветя, да те разтърси, прониже, дори да те заболи от нея, но да те провокира да обърнеш поглед навътре към себе си, да те взриви до степен, в която от теб самия да остане само твоето истинско Аз, в своята чистота и неопетненост. Да те направи по-добър, по-жив, по-автентичен, повече себе си. Да те накара да си спомниш кой всъщност си и накъде си поел. Да затваряш очи и тя да продължава да живее в теб. Това е живата музика. По вените й тече живот. Музиката, в която изпълнители и слушатели преливат в едно. Това е и музиката, която формацията на маестро Камджалов Музикална лаборатория за Човека представи пред великотърновската публика в топлата неделна вечер на 31.05.2015. Музиката, която ме накара да си спомня коя съм. Красивата музика. Чистата музика.

Пасивният слушател в никакъв случай не е истинският, точният. Музиката не е готов продукт за масова консумация. Погрешно е да мислим, че е достатъчно да поставим условие към нея относно нейното съвършенство, за да ни трогне. Колкото ние я избираме, в същата степен тя избира и нас. Това е един процес, който предполага активни слушатели. Музиката, поднесена от маестро Камджалов, избира своите слушатели. Влизайки в залата, първата ми реакция бе спонтанно да се отправя към сцената и да протегна ръце към нея, исках да я прегърна цялата.

След спектакъла, поднесен от Музикалната лаборатория на маестро Камджалов, вече зная: музиката трябва и да се види, тя трябва да се долови чрез всички сетива, и само ако ние, слушателите, сме в състояние смирено да отстъпим пред нея, да изгубим за миг разумния контрол над себе си, да забравим за опитите си да властваме над ситуациите и случващото се с нас, само ако се оставим изцяло в нейни ръце и сведем глава пред нея, само ако изберем истината, ще успеем да бъдем свободни да я чуем.

Наблюдавайки изпълнителите от Лабораторията, потънала в бистрите води на музиката, за първи път разсъждавам върху сложната мисия на маестрото. Всяка една нота, всеки едни глас той улавя и вплита в чудната хармония на живата музика, израз на неговото лично светоусещане, чувствителност и същност. Музиката, която слушам, това всъщност е самият маестро Камджалов. Колко силна взаимна отдаденост е нужна, колко много индивидуалност се оглежда в тази музика! В същото време всеки един глас, всеки отделен изпълнител се превръща в живи, пулсиращи ноти, които се преплитат, понасят се, подобно на снежен вихър, улавят се за ръце, досущ като изпълнителите на сцената, и се превръщат в стихиен ураган. И докато слушам изпълнението на Лабораторията, продължавам да си мисля колко вълнуващо и истинско е да бъдеш снежинка в тази снежна виелица, която след малко ще се превърне в тих пролетен дъжд, в пролетен цвят и лятно ухание, да бъдеш част от нещото, наречено живот, една малка частица, но със силна индивидуалност.

Виждам, усещам, долавям, чувам сърцето си и продължавам да търся още и още и още… Представям си, че съм там, на сцената, надниквам зад лицата, потъвам в блясъка на очите, гмурвам се в мислите, в чувствата и продължавам да търся. Прекланям се пред това велико изкуство.

Няколко дузини очи, неотлъчно приковани в маестро Камджалов, със стопроцентова концентрация, вяра, респект, следейки всеки негов жест, поглед и трепет – това е Музикалната лаборатория за Човека такава, каквато аз я усетих. Колко много харизма, убедителност и талант са нужни, за да привлекат като магнит тези погледи. В свят, лишен от святост и вяра, светлата личност на маестро Камджалов е това, което наричаме идол, кумир, и за което така силно копнеем – копнеем за вяра. Следя виртуозните му движения, наблюдавам как стъпките му едва докосват земята, долавям неговият плам – ефирно създание, изтъкано от светлина и музика.

Прегръщам музиката, прегръщам живота. Усещането е за взаимност. Разтварям дланите, ума, сърцето си, за да приютя нотите. Затварям очи – усещам как плуват в тях, безброй пъстроцветни малки корабчета. Нощта преваля. Една нота присяда на възглавницата ми. Красива е. Не искам да се разделям с красивото. Прегръщам и нея. На сутринта тя все още е тук. Усмихвам се. Жииивааааа съм!!!!