„Тихата лирика“ във фокуса на учените филолози

На снимката: Иван Цанев, проф. Михаил Неделчев и д-р Гергина Кръстева. Фото: © Sofia Ars Net

ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ предостави своята територия на учените в областта на теорията и историята на съвременната българска литература, които пристигнаха във Велико Търново за научна конференция (24-25 април 2015), онасловена „Тихата лирика в българската литература: от дискриминацията до канонизацията“.

Конференцията се водеше от двамата организатори: доц. д.н. Пламен Дойнов (Нов български университет) и проф. д.н. Иван Станков (Великотърновски университет). Общо бяха прочетени 18 научни разработки по темата, състояха се няколко обсъждания.

През първия ден бяха припомнени ключови моменти от 70-те години, когато възниква терминът „Тиха лирика“ (въведен от проф. Пенчо Данчев). За да изяснят понятието и очертаят границите на поколението, думата беше предоставена на трима основни докладчици: д-р Гергина Кръстева („Тихата лирика“ – контексти и генеалогия на понятието“), доц. д.н. Пламен Дойнов („Политика на тишината“) и проф. д.н. Иван Станков („Поетът и тишината“).

За идеологическите аспекти, за разривите вътре в поколението и влиянието на определени поети в процесите на общата интонационна промяна в българската лирика говориха: проф. Михаил Неделчев („Тихата лирика“ срещу идеологизираното гръмогласие: различни гласове, различни аудитории – търсени и намирани“), проф. д-р Антония Велкова-Гайдарджиева („Един от бащите, или Златистоесенната мъдрост на Петър-Алипиевата „Лирика“) и Мария Панова („Говорът на мълчанието“).

Беше представена и излязлата в края на 2014 г. стихосбирка на Иван Цанев „Ранни стихотворения. 1960 – 1967)“, който беше специален гост на конференцията и се включи в дебатите от първо лице, като свидетел и участник в поколението на „тихите“.

На конференцията се осветлиха конкретните творчески профили на голяма част от поетите, набедени за „тихи лирици“ през 70-те години на ХХ век. Д-р Йордан Ефтимов говори за „Всекидневието срещу величествената заря: Идеята на Иван Цанев за историята“, проф. д.н. Николай Димитров представи емотивно-етичните аспекти в творчеството на К. Донков, Иван Цанев и Владимир Попов; доц. д-р Димитър Михайлов разгледа творчеството на Борис Христов; проф. д-р Антоанета Алипиева импровизира върху темата „Звуци и пространства в българската лирика от 70-те години на ХХ век“.

През втория ден конференцията продължи с по-конкретното проследяване на лирическия профил на най-знаковите имена от поколението: проф. д.н. Димитър Кенанов представи изследването си „За културологическия контекст на българската „тиха поезия“; д-р Мая Ангелова говори по темата „Между „хилава поезия“ и „тиха лирика“. За странстванията на критическия дискурс в края на 60-те и през 70-те години на ХХ век“; доц. д-р Владимир Янев навлезе дълбочинно в стила на поета Георги Богданов.

За оригиналния почерк, „за“ и „против“ причисляването на Калин Донков към матрицата говориха: доц. д-р Морис Фадел („Тиха лирика“ и сантименталност: Калин Донков“) и Анжела Димчева („Почерк от вкаменени викове. Калин Донков – материя от граничности“); доц. д-р Руси Русев представи поезията на Владимир Попов, а проф. Петър Стефанов говори за поетите от 70-те, които са и изявени в поезията за деца.

Конференцията завърши с оригинални разработки от двама съвсем млади филолози, възпитаници на ВТУ: Анна Костадинова, която представи „Морето – намекът за свобода“: граничността в поезията на Паруш Парушев“, и Александър Христов, който се спря подробно като текст и контекст на стихотворението „Огнища“ (Андрей Андреев).

В заключителната дискусия, обобщаваща докладите от двата дни, бяха изведени следните акценти:

Акад. Иван Радев: „Очаквах тук да чуя нещо по-конкретно за русенската група – за поезията на Веселин Тачев, Димитър Горсов и Йордан Палежев, защото там става нещо интересно: това са млади хора, без външна подкрепа – те осъзнават себе си като „сърдитите“. Това не е характеристика само на тяхното начало, те продължиха във времето по същия начин. Но аз съм доволен от това, което чух: получи се доста пъстра картина от имена, очертаха се нови гледни точки за отделни автори, за които не се е говорило досега. Тази конференция актуализира важни моменти от живата българска поезия на 70-те. Тук доста се поспори за термина „тиха поезия“. Бих казал – защо да не въведем термина „мънкаща поезия“? В реда на шегата, разбира се, все пак това беше време, когато истините можеха да се изкажат чрез мънкането, поддумването, одумването. Това не са литературни термини, но подсказват същността. Ще спомена още, че проф. П. Данчев не е лесен за прескачане... Той живееше с манията да открива автори. Въпреки че някои не желаеха той да ги прославя...“

Акад. Радев разказа любопитни моменти от житейската и литературна биография на Пенчо Данчев и отношенията му с Владимир Василев, Тодор Павлов и Тончо Жечев.

Проф. Михаил Неделчев разнищи подробно личността на кръстника на „тихата лирика“ – проф. Данчев: „Той е типичен нормативен критик, който предписваше на литературата каква да бъде. Целият патос на Пенчо Данчев, а и на Стоян Каролев, беше такъв: те налагаха някакви симетрии и калъпи, забравяйки, че литературата е несиметрична. Това, че той изобрети термина „тиха лирика“, е случайност. Много по-сериозни критици пишеха тогава за младото поколение. Едно беше Иван Мешеков, който вадеше същностни отлики на литература, интерпретираше и добавяше философско осмисляне, съвсем друго бяха тази нормативни критици – това е страхотната драма на тези хора, аз ги съжалявам, защото те са посветили цял живот на литературата, а всъщност те не са написали нищо за литературата... Качествен критик беше Максим Наимович, умен, интересен човек, разбираше от литература. Нашата конференция проблематизира темата „тихата лирика“: за мен периодът е от 1965 до 1985 г. След това настъпва разсейването, разпръскването на общността. Този дълбок прочит на отделните поети, направен от нашите колеги в докладите, показа разпръскването на общността. Калин Донков е „тих лирик“ само с няколко творби. И останалите поети също са многообразни. Затова от моя гледна точка трябва да говорим само за „тиха лирика“, а не за „тихи лирици“. „Тихата лирика“ трябва да я видим като мегатекст, където има интертекст – изговаряне през зъби, сдържана ярост (Иван Цанев, Борис Христов). Това е тематично явления, а не група от поети, които непрекъснато създават „тиха лирика“. Нито един истински поет не е в една стилова парадигма. В течение на живота си той минава през различни стилистики.“

Бяха дебатирани промените в стила и възприемането на поезията на Калин Донков, Иван Цанев и Владимир Попов.

Иван Цанев каза: „Давате ли си сметка, че тези професионални текстове бяха за рецепцията на нашата лирика през 70-те. За мое съжаления, повечето от вас цитираха П. Данчев. Тия поменици, които той прави в неговата статия, са такава еклектика, вътре има и случайни фигури.“

Доц. д.н. Пламен Дойнов обобщи: „Конференцията показа, че за „тихата лирика“ трябва да се говори повече. Дори и понякога да грешим и да изговаря „тихи лирици“. Говорихме за толкова силна поезия, която ни вълнува и днес.“

Проф. д.н. Иван Станков благодари на участниците с думите: „От десетина години си сътрудничим с департамент „Нова българистика“ на Нов български университет и мисля, че това е най-топлият междууниверситетски коридор. Тази конференция е много силен продукт. Тя беше красива, защото беше симетрична. Нашият втори ден беше изключителен – говоренето за „тихите лирици“ обезсмисля „тихата лирика“. Имаше благородно напрежение между теоретично-историческото и конкретното, това беше отворената врата на нашата конференция, следователно тепърва предстои да се говори по темата. Потвърдиха се моите предварителни страхове, че ние мислим „тихата лирика“ като един литературно-исторически „изъм“. През цялото време ние говорихме за един „изъм“, за който нямаме термин. Но понеже литературната история по природа иска да систематизира, един такъв „изъм“ би бил много удобен. Нашата цел е такава. Но този „изъм“ не се появява нито през 70-те (защото тогава единственият „изъм“ е „социалистическия реализъм“), нито днес. Ние говорим за някакво направление „тиха лирика“, но когато говорим за конкретните поети, виждаме, че няма такова нещо. Тази красива безизходност на нашата конференция е нейното качество, колкото и парадоксално да е това. Поздравявам специално най-младите участници днес – Анна Костадинова и Александър Христов.“

Всички участващи в конференцията текстове ще бъдат издадени в сборник „Тихата лирика“.