Владимир Трендафилов с нова научна книга

На снимката: Проф. Владимир Трендафилов по време на премиерата в СУ. Фото: © Sofia Ars Net

На 5 март 2015 г. десетки преподаватели и студенти се присъединиха към високоинтелектуалната беседа в зала 2 на Софийския университет, където беше представен новият академичен труд на проф. Владимир Трендафилов „Употребите на британския ментор: рецепцията на Чарлс Дикенс в България“ (Издателство „Колибри“, 2015 г.). Премиерата се водеше от проф. Евгения Панчева, която последователно даваше думата на колегите си проф. Милена Кирова, доц. Мария Пипева и на самия автор.

Проф. Милена Кирова говори подробно за разделите в книгата – за рецепцията на Дикенс в България в различни исторически периоди, за начина на разглеждане на културологични проблеми през епохата, за ерудицията на автора, за разбирането на Дикенс от преводачи и публика, за видовете преводи и ситуирането им в българския преводен канон: „Владимир Трендафилов внимателно проследява приливите и отливите на интереса към Дикенс, умело ги разполага в контекста на обществено-политическите събития; голяма част от изследването е заето от анализ на преводите, направени до 1989 г.; въведени са фигурите и заслугите на множество преводачи, а тяхното представяне в някои случаи е разгърнато до степента на културен портрет – напр. Нели Доспевска, Невена Розева, Янко Русинов, Сидер Флорин, Жени Божилова... След 1989 г. рецепцията на Дикенс е разделена в две различни посоки – специализирана и популярна. Специализирана рецепция – това са професионалните литературоведски изследвания, съсредоточени в катедрата по англицистика на СУ; популярна рецепция – това са художествените преводи от последните години, които не са много... Най-специфичното в изследователския подход на Владимир Трендафилов е принос към историята на българската култура – рецепцията на Дикенс е като процеп, през който навлизат проблеми от много по-широк характер и засягат историята на българската култура. Неговата книга е едно от най-добрите помагала за всеки, който се интересува от рецептивистика. Книгата предлага и  интересни наблюдения върху теорията и критиката на превода. Владимир Трендафилов има способността да изразява провокативни, оригинални наблюдения върху социално-историческата и културно-политическата ситуация в България в продължения на три много различни периода. Не трябва да забравяме и изключителната информативност на тази книга – твърденията и обобщенията в нея са подкрепени от множество интересни статистически наблюдения, с други изследвания, с огромен реферативен апарат. Като пример ще спомена, че библиографията на използваната литература е цели 34 страници. Начинът на академично изразяване е ясен, точен, изразителен, увлекателен. Това е една от малкото научни книги, които могат да бъдат четени просто за удоволствие и в името на добрата обща култура.“

Доц. Мария Пипева се включи в дебата с акцент върху „преносимостта на знанието, добито от тази книга“: „Всяко едно подобно изследване предлага методология, която представлява една много гъвкава матрица. Интересна е периодизацията в книгата, събран е един много солиден корпус от факти – и за многобройните преводачи, и за изданията на Дикенс. Благодарение на този труд преводачите добиват лица и плът, те вече не са само проекции на своите текстове. Самите пък преводни текстове са анализирани със завидна филологическа вещина, ерудираност, с усет за смисловите релефи на оригиналите. Макар и доста обемиста, книгата се чете извънредно леко, защото Владимир Трендафилов умее да да се „отплесва“ в странични, занимателни сюжети...“

Проф. Владимир Трендафилов благодари на колегите си и внесе някои разяснения – маркира „своите лични фокуси“, които не са забелязани от Милена Кирова и Мария Пипева: „Да анализираш рецепцията на утвърдена класика означава да повториш възхищението на публиката, която вече не е жива. В този смисъл рецепцията е готова преди тебе. Тя се основава върху материал, който е литературна величина, лягаща върху самата публика. Затова въвеждам две понятия: политика на литературната творба и култура на литературната творба. Под политика разбирам настоящето на литературната творба. Политическото поле е моментът, когато творбата набира символика, набира знаци, бори се с други книги за достигане до върха. Когато тази политическа борба на творбата за признание полека-лека се отдалечи в миналото, тогава тя отива в полето на културата. Културата е катедралата на знанието за една книга и за други свързани с нея явления. Това е най-важното в моето изследване... Установих, че Дикенс е бил нужен у нас като знакова фигура, като име, с което нашата култура да се гордее, а не толкова като автор на великолепни текстове, които да се четат и които да вдъхновяват хората, или да предизвикват културен дебат. Бил е нужен като един безграничен ментор, който да се използва срещу определени опоненти. Лично аз наричам това инструментализация на чуждия литературен факт. В този смисъл Дикенс е много силно инструментализиран – използван по всякакви поводи – в средно и ниско литературно поле, спряган по вестници и в различни културни кръгове... В началото на 20. век нашата нация търси да легитимира в голямото европейско поле нашите родни върхове. Така нашите културни дейци се стараят да използват чужди писателски фигури за мост към родните ценности.“

Владимир Трендафилов отговори на въпроси от колегите си Владимир Дворецки и Николай Аретов, а на финала раздаде десетки автографи.