Премиера на „Черната кутия: Ниско прелитащи кучета“

Алек Попов по време на премиерата.
Фото: © Sofia Ars Net

На 5 февруари 2015 г. колегите академици на писателя Алек Попов (член.-кор. на БАН) бяха тази високо ерудирана публика, която аплодира представянето на новата му книга „Черната кутия: Ниско прелитащи кучета“, изд. „Сиела“, 2015 г. (основно преработен вариант на първото издание –  „Черната кутия“, изд. „Захарий Стоянов, 2007 г.).

Премиерата се състоя в Големия салон на БАН и предизвика интереса на доста известни учени, писатели, журналисти. Сред тях бяха председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров, акад. Благовест Сендов, акад. Евгени Головински, акад. Ячко Иванов, акад. Александър Попов, акад. Димитър Клисурски; писателите Андрея Илиев, Надежда Искрова, Капка Георгиева и още представители на научните и артистични среди.

Събитието се водеше от Захари Карабашлиев (главен редактор на издателство „Сиела“), а за музикалния релакс се грижеше етноджазпевицата, актрисата и преводачката от английски език Анджела Родел (американка, която живее в София от 1996 г.).

Захари Карабашлиев акцентира на няколко факта: „Алек Попов няма нужда от представяне, от неговите романи и разкази съм се вдъхновявал като ученик. Още преди много  години стилът на „Мисия Лондон“ ме правеше щастлив. В това преработено издание той се връща към свежестта на този език, който привлича всички нас."

Алек Попов говори за естеството на писането като творчески процес: „След излизането на дадена книга писателят привидно се оттегля. Тази книга преди седем години изглеждаше завършена. Получи награди, беше преведена, даже в чужбина е позната със заглавието „Кучетата летят ниско“ (на немски език има няколко издания). Но винаги е оставало у мене едно чувство за незавършеност... В крайна сметка тръгнах с намерението да направя някои корекции на неща, които силно ме дразнят. Но постепенно този процес се разви в няколко етапа.“

Писателят показа на екран pdf-и на книгата си в отделни фази на ръкописа с множество добавки, съкращения и корекции. В поясненията му имаше паралели с техниката на пренаписване от времето на Достоевски до наши дни. Неговата гледна точка концентрираше основните методи на индивидуалната му творческа ситуация и задача: „Аз винаги съм разказвал истории. Никога не съм страдал от липса на истории... Идва един момент, когато един човек осъзнава техниката си – решава да я използва, за да излезе на по-високо ниво. Лично аз съм много самокритичен, имам кашони с непубликувани текстове на различни места. Писателят е артист – той трябва да приеме, че материалът, с който работи, ще стане публичен. Това е смисълът на неговото дело. Как се пречупва този личен опит, за да заживее самостоятелен живот?... Нужно е известно преодоляване на себе си. В процеса на превъплъщаване артистът трябва да загуби себе си. Нещо подобно се случи с работата по тази книга. Тя е базирана на една лична история, от която аз се опитах да се дистанцирам, за да стане художествена история и да заработи сама за себе си. За мен има три етапа: навлизане в историята, навлизане в характерите и характерите пишат самата история. Опитваш се да контролираш тази история като кукловод... Опитваш се просто да свържеш линиите от точка А до точка Б, но в действителност не става така. Работата върху тази книга беше в голяма степен нещо, което има общо повече с драматургията, отколкото с прозата...“

Алек Попов говори подробно за организацията на словесната и сюжетна материя, за предизвикателствата на отделните характери, за взаимното влияние автор-герои и обратно, за самонамирането на финала.

Бяха зададени множество въпроси от публиката – така конкретиката на творческия процес доби съвсем академичен вид.

„Всяка история прилича на влак с променящо се разписание и неизвестна крайна точка... Логиката на движението се променя според логиката на ситуацията... Неизвестното винаги е страшно. Така изкушението да дръпнеш аварийната спирачка е твърде силно. Любопитството обаче надделява. То може да ни погуби, но може да ни изведе и до спасителен бряг“, завърши изложението си Алек Попов.