След-и

Федя Филкова и Борис Минков

Софийски международен литературен фестивал – 2014

Федя Филкова и Борис Минков

На снимката: Борис Минков и Федя Филкова.
Фото: Анжела Димчева


В рамките на фестивала в НДК на 12 декември 2014 г. вниманието на стотиците посетители на 42. Международен панаир на книгата беше привлечено от високоинтелектуалния дебат за съвременната литература, състоял се в Мраморното фоайе с участието на проф. Пламен Дойнов (водещ на събитието), Федя Филкова (поетеса и преводачка) и Борис Минков (белетрист и литературовед).

Разговорът навлизаше спираловидно ту в личностното творческо израстване на авторите, ту в реалните и предполагаеми рецепции на тяхното творчество в контекста на литературното говорене у нас. Особено беше разисквано мястото на немската култура в текстовете им.

В експозето си проф. Пламен Дойнов каза: „Първата стихосбирка на Федя Филкова „Цветя с очите на жени“ (1982) се забавя – знаете как несправедливо чакаха с години книгите в издателската машина на НРБ. Още тогава тази книга буди скрит дебат по страниците на в. „Пулс“ – един от активните соцреалистически критици я напада, докато проф. Атанас Натев я защитава. Маркирам този сюжет, за да посоча, че трудно през 70-те и 80-те позволяват на Ф. Филкова да се мисли като поет. Заставят я да бъде преводач и предимно редактор на преводи в изд. „Народна култура“. Но именно в това издателство тя оставя забележителна диря по отношение на немската поезия у нас: особено бих подчертал знаменитата поредица „Поетичен глобус“, в която се появява част от най-доброто в световната поезия по това време, а заслугата за немскоезичните автори е именно на Федя Филкова. През 90-те години тя е била дипломат във Виена и Берлин, това допълнително доизгражда образа ѝ на поетичен медиатор между немската и българската култура. През последните години Федя успя да се представи в пълния си блясък като нова поетеса. След двете ѝ книги, излезли през 2009 г. – „Второ сърце“ и „Моята твоя любов“, нейното присъствие се фокусира изцяло в диалог със съвременните тенденции в лириката ни. Наред с поетеси като Екатерина Йосифова и Рада Панчовска, Федя Филкова се превърна в едно от вдъхновенията на новите почерци в българската поезия. През тази година излязоха още две нейни книги – „Нищо тъмно“ (стихотворения) и „Третата жена“ (разкази). Твърдя, че за тях не се говори достатъчно, те са едно от събитията в литературата ни: свързването на поезия и проза в такъв тип сдвоени книги ни кара да ги четем заедно, да ги коментираме като книги, които обменят помежду си значения, доколкото лирическите ситуации в поезията са процепи в прозата, което само по себе си е продуктивно... Но аз препоръчвам разделното им четене, защото то ще ни позволи да видим силата и на стиховете, и на прозата. Особено разказите са истинска изненада! Смея да твърдя, че в тях е преодолян новият тип автоцензура (неполитическа), която забелязвам в писането на днешните автори. В текстовете си Федя застава открито пред собственото си лице, сякаш се взира в кладенец – отраженията са едновременно точни, нееднозначни, трептящи и трудно можеш да извърнеш поглед.“

Пламен Дойнов говори подробно и за творчеството на Борис Минков, дебютирал през 1999 г. с „Ловци на балади или Scherzo cantabile“ (разкази и новели) и издал два романа в началото на 21. век: „Неговият роман „Презапис или Другият куфар в Берлин“ (2013) беше номиниран за Голямата награда „Роман на годината“. Особеното при Борис Минков е, че той съчетава у себе си уменията и талантите на изследовател и белетрист. Има три книги в областта на литературознанието, той е и един от активните оперативни критици в сп. „Страница“. За него е изключително важно, когато пише своята проза, да я държи под окото на литературоведа. Това зарежда неговото писане със силна авторефлективност, отдалечавайки се от сюжетите по начин, който му позволява да хвърля мостове към историята, към аналитичното мислене. Бих казал, че друга подобна книга като „Презапис или Другият куфар в Берлин“ не е излизала на български – и заради встрастената си посветеност на Берлин, и заради невероятното съчетание между лекота на разказване и сноп от интересни истории, но разказани от дълбок познавач-хуманитарист, който не ти позволява да гледаш и да помниш града безпаметно. Виждаме съчетание между аналитично и изследователско-белетристично писане, което обаче не затлачва прозата, а я прави по-обемна. Има различни равнища тук – ние като читатели се придвижваме в тези равнища понякога като алпинисти... Една безспорно интелектуална проза.“

Федя Филкова отдаде почит на немскоезичната литература, разказвайки за „живеенето“ в две литератури като нещо облагородяващо, но и припомняйки комични ситуации по времето на социализма, когато преводите на западни автори минаваха трудно през цензурата.

Борис Минков призна, че немската култура е добрият базов лагер, който му помага да разбере себе си и българския език и култура: „А литературната критика ми помага да изградя междинни полета, които дават пътища към разбирането на собствената чувствителност. Занимаването с превод е още по-продуктивно за собственото творчество. Преди месец бяхме заедно с Федя в Швейцария, където немскоезични преводачи и творци обсъждахме своите преводи – там ставаше абсолютен джемсешън на разбиранията: не чисто практическата работа на преводача, не просто определени пристрастия към даден автор, а въобще – движение към един социолект, идеолект на разбиранията, които оформят цялостната тъкан на културата. Що се отнася за влиянията – тази цялостна рецептивна среда у нас би се усилила от въздействията на чуждите култури.“

В дебата за мястото на българската литература в световната култура бяха обсъдени още: влиянието на чужди литератури върху нашата (Едит Сьодергран и Ингеборг Бахман, повлияли на Федя Филкова; Франц Кафка, Роберт Музил и Милан Кундера, повлияли на Борис Минков); формата на европейския роман; личните авторски амбиции на всеки пишещ – как се преминава от поезия към проза; къде е границата между автобиографичното и фикцията; как влияе литературната критика на писателското его; капаните на тоталитарното общество и идентифицирането с политически каузи.

Федя Филкова: „Добра литература се получава тогава, когато пишещият си признае всичко за себе си, когато е пределно искрен пред себе си и читателите... Превеждането на проза ме подготвяше през годините за мое собствено прозаическо творчество – в един момент преживяното е толкова много, че ти се иска да го разкажеш по друг начин... Животът ме научи винаги да бъда контра, но да не се идентифицирам с политически силни фигури. Литературата винаги изразява не само личните отношения, но и обществените, отстояването на каузи извън литературата е нещо много отговорно и деликатно.“

Борис Минков: „Художественото произведение трябва да бъде социална пластика, която да обхваща тоталността на отношенията в света. В една капка вода трябва да се оглежда целият свят, нещо повече – да се оглеждат светове, които си комуникират помежду си. Особено романът – да бъде съвременен и да обхваща тази идея за тоталност... Смятам, че е редно писателят да бъде политически некоректен, както и литературният критик. Писателят трудно балансира между ироничното и автоироничното, важно е да бъде анархист вътре в себе си. Нашата литература няма сърце за крайностите, затова в повечето случаи е милозлива литература, сантиментална и самосъжалителна в почерка си, в темпа си.“

И тримата автори се обединиха около тезата, че е наложително да се спори за новите книги, да се взриви мълчанието – този убийствен фактор в пътуването на книгите към читателите. Федя Филкова обобщи, че поетът трябва да чете своите предшественици и съвременници, за да бъде в диалог с тях, защото поезията не тръгва от нищото.

 

Автор: Анжела Димчева
15.12.2014 г. 16:07
Посетено: 1095
Линк към публикацията:
http://kulturni-novini.info/sections/31/news/20565-fedya-filkova-i-boris-minkov