След-и

Керана Ангелова и Аксиния Михайлова – отвътре и отвъд творчеството

Поезията няма възраст

Керана Ангелова и Аксиния Михайлова – отвътре и отвъд творчеството

На снимката: Керана Ангелова и Аксиния Михайлова.
Фото: Анжела Димчева


Не знам какво показва статистиката на издателите, но видимо за публиката тазгодишният 42-ри Международен панаир на книгата в НДК ще се запомни с невероятен интерес, масовост на читатели, тълпи пред стотици шандове по всяко време на деня. Определен принос за това предколедно оживление има и Международният литературен фестивал, на чиито сцени се осъществиха изложби, рецитали, документални филми, благотворителни инициативи. Представиха се над 30 автори – български и чуждестранни. На 11 декември в Мраморното фоайе вниманието привличаха две артистично елегантни поетеси – Керана Ангелова и Аксиния Михайлова. Събитието се водеше от литературния критик Митко Новков.

Двете авторки навлязоха в дебрите на поезията – като вътрешна лаборатория, рецепция в културното пространство у нас и по света, отношението на критиците към тяхното творчество... Те споделиха тайните си – темите и мотивите, които ги привличат, за чисто житейските и творчески възходи и падения...

Митко Новков последователно прехвърляше разговора от едната към другата авторка, репликирайки техните мнения, тълкувания, съмнения и надежди.

Аксиния Михайлова: „Аз съм искрен човек, рядко ме канят на четения. От 2011 г., когато излезе книгата ми „Разкопчаване на тялото“ и получих наградата „Христо Фотев“ (2012), само един път съм участвала в рецитал в България. През последните две години обаче четох стихове в Китай, Тибет, Франция, Белгия, Словакия. Благодаря на Франция и на журито за наградата „Аполинер“, които оцениха моето творчество.“

Керана Ангелова: „Мисля, че колкото и да повтаряме, че всичко онова, което е далеч от морето, е провинция, всъщност българският литературен кораб е акостирал в София и капитаните на този кораб гледат в обратна перспектива към провинцията. Аз живея в Бродилово –  мисля, че всеки пишещ има свое място, за мен това са  морето и планината. Те са ми дадени по рождение, за мен не е притеснително, че литературните корифеи не са ме забелязали. Благодаря на голямата публика, която е дошла тук. Уважавам всичко, което се прави в името на българската култура, а този фестивал в НДК е точно това.“

В авторския рецитал звучаха стихове от „Разкопчаване на тялото“ на Аксиния Михайлова и „Леванте“ на Керана Ангелова. Оформлението на „Леванте“ е дело на Невена Ангелова, художничка и дъщеря на Керана Ангелова.

В дебата за литературата се отдели място и на жанровото потъване.

Митко Новков: „Керана, ти пишеш и проза (имаш 7 стихосбирки и 6 книги с проза), как решаваш какво ти се пише?“

Керана Ангелова: „Аз съм интуитивно пишещ. Най-напред предусещам прииждането на самото писане, на онова приповдигнато настроение без причина, онзи спазъм в душата. При дългото писане, в даден момент то ми идва в повече, защото моето писане е пре-изживяване, тогава спирам и се отдавам на кратките форми – стихове, миниатюри, фрагменти. Каквото и да пиша обаче, аз преди всичко разказвам Странджа в себе си и себе си в Странджа, защото това наистина е уникална планина – често се шегувам, че съм жената-абориген в българската литература, защото и в 21. век Странджа продължава да е естествен резерват на българската култура – невероятна магика, дори мистика – природа, бит, фолклор, език. Едно феноменално място! Аз пиша на два сакрални езика един в друг – лексикалното ми богатство се крепи на диалекта. Имам стихове и за морето, но планината е нещо много специално за мен, тя е част от душата ми, понякога ми се иска да я прегърна.“

Аксиния Михайлова: „Човек прегръща това, което му липсва. А писателят пише, когато се опитва да се окръгли, да запълни онези ощърбени, откъснати части от една чиния, каквато е душата му. Затова пътува, движи се, опитвайки се, докато пише, за 20 минути поне да се почувства щастлив. Това ми създава илюзията, че съм малко по-цялостна, по-щастлива, отколкото съм.“

Разговорът се прехвърли и към чисто преводаческите мъки на поетите – защо, как и струва ли си... Какво дават и какво отнемат преводите, балансът между вдъхновение и литературния труд като ежедневна работа.

Аксиния Михайлова: „В чисто битов план преводът е направо убийствен труд, винаги спешна задача от издателите. Пренебрегвала съм собствени текстове заради чуждите. Но от друга страна, работейки върху чужд текст, понякога една думичка само врътва като ключенце нещо у тебе, и душата, и мисълта ти се отваря. От чисто практическа и редакторска гледна точка преводът е безкрайно полезна дейност, той работи и на чисто творческа плоскост. Преводачът е един вид редактор... За собствени прозаически текстове нямам време. Едно стихотворение те застига на спирката, в междучасието, дори в тоалетната – изваждаш молива и записваш. А за проза се изисква подготовка, дълга работа... Имам в главата си идеи, но само ако Редакторът отгоре каже, това ще се реализира...“

Не остана незасегната и темата за българското образование (бягството на младите учители от образователната система, старомодното съдържание на учебниците по литература), за нашествието на чалга културата, за заплащането на българските творци.

Керана Ангелова: „В нашето образование се получава натравяне на децата с материал, който не е здравословен за психиката им. В стремежа им да наизустяват, да анализират, да пишат теми, те тръгват по някакъв лабиринт, където губят себе си.“

Аксиния Михайлова даде пример с опита на Франция в областта на субкултурата – там утвърдени поети започват да работят с младежи от гетата, с рап-изпълнителите, така че просташкото и кичозното в тази музика да бъде преодоляно – да се създадат качествени песни, тъй като тази музика има огромно влияние: „Творците трябва да се опитат да преосмислят начина си на мислене. Чалгата е явление, дошла е тук, от нас зависи да навлезем в нея и да я променим. Да се вкара в нея качествен текст, за да не става дистанцията между нас и новите поколения още по-голяма. Ние трябва да подадем ръка.“

С въпрос на поетесата Илеана Стоянова беше направен опит за паралел с наградата „Аполинер“ и българските награди. Аксиния Михайлова беше категорична, че разликата е огромна – в България наградите не осигуряват нито престиж, нито тираж, нито финансова независимост.

И двете поетеси споделиха, че един ден ще се отдадат на втората си страст – рисуването.

 

Автор: Анжела Димчева
13.12.2014 г. 21:06
Посетено: 911
Линк към публикацията:
http://kulturni-novini.info/sections/31/news/20555-kerana-angelova-i-aksiniya-mihaylova-otvatre-i-otvad-tvorchestvoto