След-и

Иван Цанев – 50 години по-късно

Премиера на „Ранни стихотворения. 1960-1967“

Иван Цанев – 50 години по-късно

Иван Цанев по време на премиерата.
Фото: Анжела Димчева


Най-сетне и в София се състоя литературна премиера, която преливаше от спорове, реплики, смях и опровергаване на самия автор. Публиката се забавляваше, както никога досега. Може би това беше символично „изпускане“ на поетичния дух, който някога е бил затворен... Защото нищо в изкуството не може да остане скрито: 50 години по-късно Иван Цанев издаде книгата „Ранни стихотворения. 1960-1967“ (издание на „Кралица Маб“, Нов български университет, Национален литературен музей, 2014). Сборникът включва първи варианти на негови творби, непубликувани стихове, откъси от самиздатска книга (1964), както и скици, рисунки, портрети, правени в периода 1958-1959, когато се изявява и като художник. Премиерата на книгата събра в Унгарския културен институт над 150 известни творци и почитатели на поезията, за да надникнат в спомените на поета за 60-те години на 20-и век и да чуят литературоведските интерпретации на проф. Александър Шурбанов, проф. Божидар Манов, проф. Пламен Дойнов, по чиято идея се издава тази книга, както и на писателите Димитър Бочев и Владимир Попов.

Проф. Пламен Дойнов съвсем приятелски си позволи артистично-иронични интонации в своето експозе: „Символично тази вечер отваряме една паметна седмица: днес отбелязваме творчеството на Иван Цанев, а в събота ще затворим кръга с „Поетичен Никулден“. Поезията, която днес представяме, е писана през 60-те, но се появява в книга едва днес: тогава е невъзможно да се появи, заради стремителното развитие на Иван-Цаневия почерк... Тя представя една различна версия на поезията, създавана в годините на т. нар. размразяване. Всъщност, ако бях водещ поет от Априлското поколение, с радост щях да приветствам другаря Иван Цанев, защото най-сетне неговата поезия влиза във фонда на българската литература. И имаме шанс един истински поет да е сред нас... Все още, въпреки че съм редактор на книгата, не преставам да се изненадвам, че тя вече е факт.“

Иван Цанев влезе в диалог с колегите си: „Върнах се половин век назад. Признавам си, че коригирах някои езикови и фактически грешки. Ако бях издал една тънка книжка сега като Катя Йосифова или Владо Попов, щях да се чувствам по-адекватен към актуалния литературен момент. Но надявам се не си мислите, че ме влече някаква ретро вълна. Днешният ден – 1 декември, е за мен една важна дата: преди 52 години се състоя литературно четене на 10 русенски поети, събрали стихове в тънката книжка  „Поетическо вероизповедание“.“

В изпълнение на актрисата Ангелина Славова звучаха над десет стихотворения от новата книга: „Полево учение“, „Балада за съня“, „Стихотворение за една вечер, в която войниците не получиха писма“, „Завръщане“, „Без заглавие“, „На баща ми“, Умореният селски залез“, „Момичето и морето“ и др.

Владимир Попов продължи ретро линията: „И днес неговите войнишки стихотворения ме удивиха със своята автентичност и съхранена сила на поетическото внушение. Изненадах се от движението на едни и същи мотиви, които от десетилетия са владеели съзнанието му. В „Ранни стихотворения“ и вие ще откриете първообразите на емблематичното Иван-Цанево „Дърво на хълма“ или „Насаме с огъня“... Едва сега с появата на тази книга ние имаме възможност да съзрем най-ранния пласт на неговия път през годините, една основа, заложена още през 60-те, оказала се достатъчно устойчива и трайна, особено в нравствено отношение, за да може върху нея да се изгради едно голямо поетическо дело.“

Димитър Бочев взриви залата с дебата, който предизвика: „С Иван ме свързва едно половинвековно приятелство. Неговото слово има особена субстанциалност, в творчеството му дума и същност стават едно. Писал съм преди, че мисията на писателя е еднородна с тази на богочовека – да прекрачва граници, да взривява регламенти. Ако е така, Иван е поет в най-същинския смисъл на това понятие. Неговото творчество е живо свидетелство на едно просто обстоятелство: всичко добро и красиво под слънцето се е зародило не в унисон, а в противодействие на конюнктурата. Стиховете на Иван носят един радикален език, мисълта му е афористична.“

Последва спор между Бочев и Цанев кой е първият, вторият – или обратното – вариант на стихотворението „Шепнешком в нощта“: „Ти винаги пишеш и пренаписваш по много пъти стиховете си!“, не отстъпваше Димитър Бочев и не се укроти, докато не достигна обобщението: „Когато чета стиховете на Иван, имам усещането, че докосвам земя. А в моята сетивност на генетичен изгнаник земята има особен статут. Ние знаем как в дебрите на комунизма множество поети пишеха сервилни към властта стихотворения. Аз не съм прочел нито едно подобно от Иван. Това свидетелства за формата на неговата личност.“

Александър Шурбанов каза: „Помня как аудитория 65 шумеше от млади кандидат поети. Тогава Иван направи силно впечатление със стихотворението „Хамлет“. Няма да забравя това негово появяване! Той самият приличаше на Хамлет, но не само физически, а носеше у себе си една вселена, много по-съвършена от тази наоколо. И това се чувстваше в израза му, в осанката му – в аудиторията, по улиците на София. Чрез всяка дума той виждаше цвят, земя, нещо, което е истинско и затова не може да се употребява лесно, а трябва да се пресява. Може би затова поетът пресява по много пъти всяко стихотворение. Нека да ви прочета любимото си – „Хамлет“:

Завесите са вече спуснати.
Трупът лежи по всички сцени
И бавно посиняват устните
след безвъзвратното решение...

Повярвахте ли в края?
Спите ли,
или по тежките клепачи
на смъртно уморени зрители
една безумна сянка крачи?

Но той е жив!
Бездарно лъжат
провинциалните актьори!
Той още на света е длъжен
и още трябва на историята.
Онеправдан и опошляван,
заставя го една тревога
отровите да надживява
и да върви към монолога.

Не чувате ли?
Стар и мъдър
въпрос
кънти над тези здания:
„Да бъда или да не бъда?“

И цялата земя
е Дания!

1963


Разбира се, Димитър Бочев веднага се намеси и прочете следващ вариант на същото стихотворение от стихосбирката „Седмица“. Иван Цанев разказа за перипетиите по отпечатването му. Пламен Дойнов припомни, че е запазена машинописна страница с отбелязано мнение от неизвестен редактор в „Студентска трибуна“: „Да не се печата“.

Проф. Божидар Манов наблегна на първите си срещи с поета и особено за впечатлението, което му е направило стихотворението „19 февруари, пред паметника на Левски“, което той цитира: „Капе от лампите жълтата влага. / Светлината е толкова гъста – / просто няма къде да избяга /от очите ти поп Кръстю!“

Аз бях поразен, знаех, че има категория „светлинно налягане“, но не знаех, че има светлинна влага. Иване, ти с твоята метафора така ми отвори хоризонта, че за мен се роди нова физическа дименсия. Ти за мен си Нобелов лауреат по физика. Защото създаде понятието „светлинна влага“, която капе от лампите – поразяващ образ! Това е дребна илюстрация как спонтанното съвършенство на поетическата строфа може да попадне там, където тя е необходима.“

На финала на вечерта проф. Михаил Неделчев каза: „В ранните стихове на Иван Цанев гласовете на войниците от нашето поколение са абсолютно автентични – вкл. с мръсните песни, псувните, нощните фантазии и т.н. Няма друг аналог в нашата литература, въпреки че много поети писаха войнишки стихотворения. Аз написах един текст „Иван-Цаневото проговаряне“, защото бях уморен от всички тези повторения, че неговата поезия е поезия на тишината. Тя е двойнствена – от една страна, това е тишина, но от друга – това е тишина преди гръмогласно проговаряне. Опитах се да го докажа в тази студия. За мен сега беше важно да проверя моята хипотеза: защото в тази ранна поезията се съдържа някаква странна предпамет – това е уникално, тя сякаш „помни“ своите бъдещи пътища, отбелязал го е и Пламен Дойнов в бележките си към книгата... Днес присъстваме на уникално събитие: няма в нашата литература, а може би и в световната – друг такъв случай: един автор да разреши на литературен историк да публикува неговите ранни текстове като литературна история, да ги придружи с паратекстове и същевременно авторът да застане пред нас и ние да ги прочетем с очите на днешния читател. Това са младежки творби, но толкова мъдри... Няма никакъв наивитет в тях. Те са ни поднесени без никакво снизхождение, а и ние така ги четем.“

Иван Цанев внесе някои уточнения: „Ще кажа, че този термин „тиха лирика“ беше едно натрапено определение от Пенчо Данчев. Нямаше кой тогава да каже, че това не е нито глуха лирика, нито няма.“ Поетът показа запазен екземпляр от своята самиздатска книга (1964), съставена от Веселин Тачев. Освен този екземпляр, в Русенската библиотека се съхранява още един, придружен и от писмата между двамата.

Пламен Дойнов: „Зад тази книга прозира сянката на една книга, която Иван Цанев не написа: тук можеше да има стихотворения за антифашистката борба, за партията, за Кремиковци и т.н. Той не ги написа. Благодарим ти, Иване, че не ги написа!“

За да аплодират своя колега бяха дошли: Екатерина Йосифова, Федя Филкова, Румяна Дамянова, Надежда Александрова, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Катя Зографова, Людмила Григорова, Николай Аретов, Виктор Самуилов, Аксиния Михайлова, Виолета Христова, Роман Кисьов, Мирела Иванова, Марин Бодаков, Владимир Тороманов, Хубен Стефанов, Красимир Петров, Михаил Григоров, Белла Цонева-Динкова, Надежда Искрова, Виолета Воева, Илиана Илиева, Цветанка Еленкова, Златозар Петров и още десетки млади поети.

 

Автор: Анжела Димчева
03.12.2014 г. 11:32
Посетено: 1201
Линк към публикацията:
http://kulturni-novini.info/sections/31/news/20460-ivan-tsanev-50-godini-po-kasno