Маргарита Петкова – все така дива, все така нежна

Маргарита Петкова по време на премиерата.
Фото: Анжела Димчева

Издателство „Лъчезар Минчев“ поднесе предколедно невероятен подарък на българските читатели: ново издание на хитовата поетична сбирка „Дива къпина“ (първо издание през 1983 г., „Български писател“), издигнала през 80-те години името на Маргарита Петкова – като популярност и влияние – до имената на Блага Димитрова и Миряна Башева. Тази книга беше не само бунт на женствеността, тя взривяваше каноните на обществения морал – без съобразяване с цензура и автоцензура, без снизхождение към „слабостта“ на женското, но с артистична ирония към „силата“ на мъжественото, с присмех и категорично „Не“ на проповядваните морални ценности. Преди да излезе книгата, вече част от стиховете бяха популярни песни, вибриращи в българския радиоефир, повтаряни и припознавани в ехото на хиляди обикновени съдби. За първи път една интимна поезия се беше превърнала в митология. Това никой не можеше да го отрече – нито завистливите колеги творци, нито критиката. Може би в женски образ се беше родил българският Боб Дилън или Висоцки? Колкото и трудно да е днес да си го представим, бидейки подвластни на изкуствено въздигани на пиедестал доста съмнителни автори, тогава Марги, както я наричаха колегите, беше звезда... Със собствена светлина.

На 27 ноември 2014 г. в книжарница „Хеликон – България“ Маргарита Петкова беше избрала, типично в неин стил, нетрадиционно представяне на новото издание: никакво философстване от страна на корифеи-критици, а един приятелски диалог с грандамата на българската попмузика Богдана Карадочева.    

В импровизираното си, крайно емоционално експозе Богдана Карадочева си припомни началото на тяхната творческа симбиоза: „Имам привилегията да бъда близка с Маргарита. Тя е моята любима поетеса, любима приятелка и любима кръщелница. Преди много-много години прочетох в сп. „Септември“ няколко стихотворения от младата поетеса Маргарита Петкова. Аз се захласнах и си казах: „Боже, колко е талантлива тази жена и колко е близка по душевност на мен! Тя е невероятна!“ Нямах никакви нейни координати и отидох в Съюза на българските писатели, за да попитам как бих могла да се свържа с нея. Там ми казаха, че тя живее в Долна Митрополия, защото току-що е родила. И ние със Стефан отидохме в Долна Митрополия, в един блок, и заварихме тази божествена поетеса доста прозаично: с пелени и малко бебе. Отмъкнахме я и оттогава толкова години сме заедно! Маргарита е страхотна, тя е талантлива, интелигентна, градска, зеленоока и винаги влюбена. Влюбена в Иван. Когато аз пея „Иване, Иване“, стотици пъти ме питат „Кой е Иван?“. И аз казвам: „Това е Иван на Маргарита.“ Обаче сигурно той е и на Маргарита, и е мой Иван, и на всички жени, защото всяка от нас си има по един Иван... „Иване, Иване, спасение няма“. В стиховете си Маргарита е горда, непокорна, доминираща, мъжко момиче – „мъжки момичета сме, а не жени“, „ех, момичета, и на двайсет, и на трийсет по две, даже до смърт да обичаме, пак не падаме на колене“, „ти решаваш дали ще си с мен, всичко друго решавам аз!“. Ех, колкото е героична, толкова е женствена, и още повече има нужда да се облегне на една ръка... Когато се запознах с Маргарита, „Дива къпина“ още не беше излязла, но аз знаех всички стихотворения наизуст, а повече от половината съм изпяла! Много искам днес, Марги, да ти пожелая да си здрава и да изпееш още много песни, защото в твоите стихове има драматургия, действие, философия... Всяко твое стихотворение е един епизод, изтъкан от музика – със сърцето си улавяш толкова мигове... Обичам те и желая да пишеш още много, много, много дълго. И както се казва в една песен: „Дано оцелеем, неизпетите песни и тях ще изпеем!“

Маргарита Петкова се върна 31 години назад, за да ни каже, че всъщност времето днес е същото, езикът на бунта може да има нови символи, но плазмата на вдъхновението за неговото изразяване е същата: „Богдана каза такива хубави думи за мене... Критиците обикновено обясняват какво е искал да каже авторът – то аз самата не знам какво съм искала да кажа! А Богдана ме познава толкова отблизо, дори тези мои съкровени мигове, които никога не излизат на показ. Благодаря на всички, които днес дойдоха от различни краища на България.

Тази книга ми е любима, защото е първата. Вътре има бележка на издателя за появяването ѝ през 1983 г.: тя се появи в книжарниците и на другия ден просто я нямаше, беше се превърнала в библиографска рядкост. Майка ми отишла в книжарницата да види книгата на дъщеря си и те ѝ казали: тази книга е библиографска рядкост! Обичам много стиховете си от „Дива къпина“, особено тези, които Стефан Димитров облече в музика, а Богдана изпя. Те заживяваха друг живот, станаха по-хубави. Тогава някои от живите класици ми казваха – заглавието не е добро, защото няма питомни къпини. Слава богу, редакторката ми Людмила Исаева се пребори със зъби и нокти за тази книга и вътре няма нито една махната запетайка. Тя го хареса и издателство „Български писател“ прие книгата. Тогава чаках три години, за да излезе първото издание, което тогава беше кратък срок. Някои колеги чакаха по 13-15 години за първа книга. Сега пък наблюдаваме другата крайност – автори събират някакво снопче стихове, отиват в селската печатница и хоп! – книга... Станали са „поети“. Някога критерият беше висок.“

В авторския рецитал звучаха: „Дива къпина“, „***Нещо стана, а какво – не зная...“, „***Когато сме двете със тебе...“, „Нежно“, „Предизвикано обяснение“, „***Господи, чудо ли някакво чакаме...“, „Среднощно“, „Ивановден“.

Маргарита Петкова разказа любопитно-смешни случки около рецепцията на нейните стихове, защото привилегията да си известен носи и утежняващи фактологичността нюанси: кой е Иван, чии са посребрените слепоочия, кой е принцът и т.н....

Сега, разлиствайки книгата, прочетох предговора на Лъчезар Минчев, който свидетелства, че много трудно и през миналия век, и днес би могъл да бъде намерен екземпляр от първото издание на „Дива къпина“ – книгата я няма дори в обществените библиотеки, дори при антикварите. Е, аз я имам, просто съм я купила в деня на излизането, когато хиляди хора търсеха книгата, а аз живеех на 200 метра от площад „Славейков“. На добър час на новия живот на една възродена и възраждаща ни поезия!

От книгата:

Среднощно

Аз съм. Нарочно в съня ти пристигам.
Как смееш да спиш спокойно!
Слушай, окото ми няма да мигне -
ще те разстрелям със спомени!
Тук съм. Стоя в средата на стаята.
Не посягай да палиш лампата.
Измориха ме разстоянията
и пристигнах така - внезапна.
Аз съм и тук съм. Това е главното.
Сега ще заключа вратата.
Как спиш на тая възглавница -
тя пази дъха на косата ми!
Ето - хвани, ако искаш, дланта ми.
(Зная, че още я помниш...)
Цяла нощ в стаята с теб ще остана.
Утре можеш да ме изгониш.
Господи, всичко е толкова ясно -
аз те обичам до лудост...

Само не викай така от щастие -
ще се събудиш!