"Навътре в камъка" – отпечатък завинаги

По един изтънчено-емоционален начин филмът разказва за изграждането на личността, за перипетиите, пристрастията, любовите, непокорния характер и влиянието на Иван Динков в българската култура, отишъл си от видимия свят през 2005 г.

Лентата включва уникални документални кадри от четения и изказвания на Динков, спомени от негови роднини и приятели, колажи от архивите на БНТ, пресъздаващи атмосферата на 50-те и 60-те години, когато се формира, израства и изгрява талантът му. Всичко това е вплетено в промислени и компетентни анализи на проф. Светлозар Игов, проф. Михаил Неделчев, доц. Пламен Дойнов; допълнено е от съкровените визуални и чувствени, чисто творчески или житейски възпламенявания в съзнанието на неговите колеги – писателите Никола Радев, Борислав Геронтиев, Валентина Радинска, Димитър Михайлов, Хари Хараламбиев, на съпругата му – актрисата Белла Цонева-Динкова, на сина му Стоян Динков.

Ето няколко калейдоскопично избрани мигове от филма:

Светлозар Игов: „Още първата книга на Иван Динков „Лична карта“ въведе в българската литература един уникален лирически темперамент и за ценителите беше ясно, че се появил един нов, голям поет... Аз се запознах с Иван точно в тези години, най-хубавите младежки, ранни студентски години. Сприятелихме се и това приятелство се съхрани до края на живота му... Когато се говори за забранени книги, обикновено се споменават други имена, при това на книги, които вече бяха излезли и след това са забранени. Съдбата на книгата „На юг от живота“ на Иван Динков беше много по-жестока. Тя дори не видя бял свят. Целият тираж е бил унищожен, доколкото зная дори изгорен... Тази книга се появи след 10-ина години с ново издание „Антикварни стихотворения“, където самото заглавие вече крие иронията на жестоката й съдба. Защото тези „Антикварни стихотворения“ подсказваха, че това са стари стихотворения и тази книга в най-голяма степен съсредоточи, фокусира по някакъв начин образа на Иван Динков.“

Михаил Неделчев: „Иван Динков имаше страхотни почитатели, най-вече сред литераторите, сред поетите. Той имаше не просто фенове, ами хора, които се кълняха в него като в икона. И като свръхобразец на морално поведение, на морална чистота, на отдаденост към литературата. Беше трагически поет и трагическа фигура въобще. И този трагизъм не беше трагизмът на обстоятелствата, а този, за който говорят късните модернисти от началото на 20-ти век – за който говори Метерлинк – трагизмът на всекидневието. Той се смяташе за голям писател. Той просто се виждаше като Ботев, Яворов, Фурнаджиев. Това беше неговата генеалогия.“

Пламен Дойнов: „Той разбира, че колкото по-политически остро звучат текстовете му, толкова по-трудно те ще стигнат до публиката. Но не притъпява тази политическа острота, а ги прави едновременно с това много по-лични... Смъртта е особен вид етическа величина. Той непрекъснато противопоставя честния, чистия свят на мъртвите спрямо бездарния свят на живите. Противопоставя непостигнатите идеали на загиналите срещу абсолютното бюрократизиране и чудовищното осъществяване на тези идеали през 50-те, 60-те и 70-те години... Непрекъснато разговаря с мъртвите, непрекъснато се измерва с тях, защото знае, че те всъщност обитават една неосъществена, но чиста България... Защо не е популярен Иван Динков? Във всеки един момент той е изтикван в покрайнините на литературата. Опитвали са се всячески да го спират по много причини. Основната обаче е, защото боде очите... Той самият не търси прожектори, неговият пиар и след промените от 1989 г. липсва, за разлика от други автори... Той нито е комунист с комунистите, нито демократ с демократите. Значи той не е нито от „нашите“, нито от „вашите“. Отнася се с нетърпение и с язвителност към проявите на бездарие, на пошлост и на продажност срещу всеки един представител на всяка една политическа група.“

Борислав Геронтиев: „Аз съм един от хората, които, още когато беше жив Иван, съм казвал с гордост, че аз съм негов ученик... Още от първия път ми направи впечатление, че всичко, което Иван Динков говори, е важно и значимо. Той не беше човек, който импровизираше или който говореше празни приказки. Записал съм си следното и ще го цитирам точно: „Как се прави едно стихотворение? Желязна организация на стиха, железен промисъл, взривяващ старт, още с първата дума стихът трябва да се инкрустира в паметта.“

Валентина Радинска: „Той е поет, на когото не можеш да подражаваш. От него само можеш да се учиш... Той не допускаше никакво фамилиарничене, умееше да слага някаква дистанция. Много съм научила от него и, честно казано, ужасно ми е жал за тези млади поети, които нямат своя Иван Динков... Той казваше: „Сериозната работа започва, след като напишеш стихотворението.“ Иван беше една мярка за неща, които вече ги няма. Не само в пространството на поезията, в пространствата на литературата, но и въобще в културния живот.“

Сред многобройните цитати на стихове из творчеството на Иван Динков, филмът е избрал за свой лайтмотив един от най-известните, онзи афоризъм, който издига неговата фигура до класиците на европейската поезия: „Никоя победа не връща мъртвите!“.

Както отбеляза критикът Никола Иванов, „това е филм, изцяло крепящ се на асоциации, на творчеството на поета; а този стих, ако беше на поет от друга националност, отдавна щеше да бъде изписан на сградата на ООН или на Европейския съюз, защото това е най-тоталният стих в световната поезия. Аз ще подготвя една инициатива до Министерството на културата – този стих трябва да бъде изписан. Защото мястото му е там.“