„Вълнение в Константинопол“ - премиера

Иван Брегов: „Във времето на политическите сричания от неизвестни нам хора нашата литература трябва да бъде оголена от коментари и да бъдат оставени единствено стиховете да се самоизмерват. Страстта да се саморекламираме е много силна, поетите у нас страдат от силно его. Георги Константинов не е от тях. Георги Константинов помага на младите чрез сп. „Пламък“, където можеш да получиш критика, утеха и дори потупване по рамото...“

Георги Константинов разказа как запознанствата в литературата се превръщат в дълговечни приятелства: за срещите си с Юрий Гагарин, Михаил Шолохов, Беназир Бхуто, Папа Йоан Павел ІІ, Гюнтер Грас, Ърскин Кондуел и др. Особено наблегна на взаимовръзката между литературните генерации:

„Огромна е ролята на литературните издания за младите автори. Трябва да им даваме светлина! Запомнете го това! Колко много издания бяха закрити, изчезнаха. Имахме „Дружинка“, „Пламъче“, „Славейче“, „Картинна галерия“, „Родна реч“... Помня как Георги Джагаров ми пишеше писма (а аз бях 16-годишен) и ме насърчаваше. Същото беше и в сп. „Пламък“. Помня радостта на Веселин Ханчев – как се зарадва на едно мое стихотворение така, сякаш той го беше написал. И ми подаде ръка, без да каже нито една дума. Стихотворението се казваше „Посвещение“... Образите на Веселин Ханчев и Дора Габе, в чието жилище се намира редакцията днес, като че ли бдят над нас, но за съжаление не винаги могат да ни спасят от някои злословия..."

Рециталът на Георги Константинов включваше най-популярните му творби от 5 десетилетия насам: „Миг като вечност“, „Вечер“, „Писмо“, „Жените не обичат...“, „Обичам те дотук“, „Благодаря ти, че ме мразиш искрено...“, „Дон Кихот“, „Вземи се в ръце“, „Цар Ивайло“ и др.

В авторско изпълнение звучаха и няколко стихотворения от новата книга „Вълнение в Константинопол“: „Тъмно“, „Глас от пряспата“, „Константинопол“, „Молба за прошка“...

Георги Константинов

Молба за прошка

Докато мафиотите изглозгват
поредния държавен кокал,
стаената си болка как да утеша –
защо, Родино, позволихме
да обеднееш толкова?
И колко можех да те браня
със своята
изглозгана душа?

Защо и аз останах тъжен зрител
на твоята самотна драма,
когато хищни шайки
те ограбваха сред път?
Когато виждах,
че спасител идеален няма,
че само хора с идеали
можеха да те спасят?

Усещам, че сега е късно
за разкаяния среднощни,
но знам – не сторих
даже малък подвиг
пред бледния ти лик.
И трябва днес на български
да ти поискам прошка –

докато още има български език.

Георги Константинов беше обграден от десетки свои почитатели за автографи върху всички свои издания, налични в книжарницата.