След-и
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Модерното мислене и дейното родолюбство на един "динозавър"
Среща-разговор с проф. Румен Стоянов
Проф. Румен Стоянов изчерпателно отговори на многобройни въпроси
Снимка: Зденка Тодорова
Снимка: Зденка Тодорова
На 11 юни 2014 г. в салона на Народно читалище „Славянска беседа - 1880” се състоя поредната среща на Кръг "Слово", този път посветена на мемоарната книга „Динозавърски спомени” на известния български учен, писател, преводач, общественик и член на Кръг „Слово“ проф. Румен Стоянов.
Срещата бе открита от Зденка Тодорова - председател на Кръг "Слово", която в кратко експозе запозна присъстващите с най-важните моменти от житейската, професионалната и творческата биография на големия ерудит.
Откъси от книгата прочетоха Камелия Казанджиева и Пламен Хаджийски, който впоследствие по-обстойно говори за книгата. След това проф. Стоянов сподели мисли, свързани с написването на своя своеобразен автобиографичен роман, и отговори на десетки въпроси. Отговорите му на ерудиран университетски преподавател бяха блестящи и често пъти съпроводени от спонтанни аплодисменти. Наред с "признанията" относно преводаческата си работа проф. Стоянов сподели и любопитни детайли от биографията си, като обикновено задълбочаваше отговорите си с навлизане в дълбочина по всяка тема. Ценни мисли той изказа и по отношение на съвременното състояние на българския език, който е драстично стеснен в своята основа "благодарение" на въведената казионна официална книжовна норма, осакатила словесното му богатство.
Ще се опитам в телеграфен стил да обобщя някои от обобщенията и заключенията на проф. Стоянов:
- българският език е може би единственият, който съществува в две паралелни форми - аналитична (безпадежно-предложна) и синтетична (падежна и със съхранен инфинитив: писати, звати и т.н.), като втората се отнася за църковнобългарския език, упорито наричан от руско-съветската лъженаука "църковнославянски". Проф. Стоянов изтъкна, че години наред се опитва в публикациите си да преобърне тази погрешна интерпретация, но засега безуспешно;
- българският език притежава повече от 5 млн. словоформи, девет глаголни времена, преизказно наклонение и редица други ценни особености, които дават възможност на преводача от който и да е език да постигне словесен изказ, който понякога надхвърля качествено самия оригинал;
- българският език не е подходящ за бестселъри (в смисъла на думата бестселър - буквално "големи продажби") по простата причина, че се говори от малко хора. Затова са нелепи опитите на някои автори, стремящи се към широка популярност, да използват в писанията си само повърхностния езиков слой, без да навлизат в дълбинните пластове на езика, където от своя страна съществува неоценимо диалектно и говорно богатство. Страхувайки се, че няма да бъдат разбрани и поради тази причина отбягвани от евентуалните преводачи, такива автори лишават творбите си от богат изказ. Не случайно, ще кажа в тази връзка, проф. Стоянов използва в "Динозавърски спомени" множество диалектни или жаргонни думи и изрази, противно може би на очакванията на читателя за "висок професорски наратив";
- преводът на "Сто години самота" от Г. Г. Маркес донякъде е плод на случайността. Романът е бил предвиден за превод и възложен на преводач, който обаче набързо се отказал, разбирайки трудността на задачата; едва тогава се обърнали към Румен Стоянов. Но това бил единственият подобен случай: после вече не му позволявали да превежда Маркес. Въпреки това съдбата си е отмъстила на партийно-преводаческите врагове на професора и затова до днес на него му се носи славата на "преводача на Маркес", въпреки че повече творби на колумбийския нобелист не е превеждал. А той е имал намерение да преведе и "Есента на патриарха". Но като скромен и етичен човек никога не си е служил с лакти, за разлика от мнозина други, които често са го избутвали настрана. При новото издание на "Сто години самота" другариатът искал романът да бъде преведен отново от друг преводач, но талантливият писател Васил Попов - също испанист, успял да предотврати партийното недомислие, а впоследствие написал и свой предговор към второто издание;
- според проф. Стоянов много са латиноамериканските писатели, които заслужават Нобелова награда за литература, но късметът се е усмихнал на Г. Г. Маркес. Един Хулио Кортасар, от когото Стоянов е превел шест книги, е не по-малко силен писател от Маркес, но така и не е бил удостоен с престижното отличие. Борхес казвал, че толкова пъти бил обсъждан от Нобеловия комитет, че се чувствал като носител на наградата. Живял в Латинска Америка точно в началото на бума на латиноамериканската литература и на магическия реализъм (60-те и 70-те години на 20. век), преводачът е имал възможност да се запознае отблизо с много от видните им представители, а задълбочените му познания от първа ръка на езика, обстановката и нагласите на хората от тази част на света - да съумее да ги предаде напълно адекватен в преводите си. Във всеки случай за проф. Стоянов няма логично обяснение защо латиноамериканската литература, поне в България, стои донякъде под сянката на Маркес;
- в скоро време предстои да излезе в отделно томче кореспонденцията между Румен Стоянов и Хулио Кортасар заедно с обширно интервю и други неизвестни материали, свързани с творчеството на аржентинския писател.
Ще си позволя да цитирам заключителните редове от "Динзавърски спомени": "Гениалният поет и есеист Фернандо Песоа завещава: "Национализмът е дейно родолюбие". Тоя вид национализъм споделям аз, не е достатъчно да обичам отечеството, нужно е дейно и постоянно да работя за него. Цялото мое преводачество е усилие да съм полезен на художествената ни словесност, на езика, душенагласата, умонагласата, себепознанието, самочувствието и себеуважението ни. Малки са ми възможностите, малко сторих, но пък от сърце. Превеждах не за да космополитствам (изпитвам неприязън към лукавства, уродства), а за да упражнявам дейно родолюбство, колкото и нескромно да прозвучи. Щом Господ Бог по безкрайната Си милост ме е създал българин, обрекъл ме е да работя за България и чувствам гордост от тая сладка и свиша тегоба. То не равнозначи с омраза към други народи, не мразя ни човек, ни твар, та камо ли народи. Но: задължен съм най-вече на един, тъй много съм от него получил, та каквото и да сторя, моят дълг е неизплатим: към "Този народ, който ние трагично сме възлюбили" (Бешков).
Срещата бе открита от Зденка Тодорова - председател на Кръг "Слово", която в кратко експозе запозна присъстващите с най-важните моменти от житейската, професионалната и творческата биография на големия ерудит.
Откъси от книгата прочетоха Камелия Казанджиева и Пламен Хаджийски, който впоследствие по-обстойно говори за книгата. След това проф. Стоянов сподели мисли, свързани с написването на своя своеобразен автобиографичен роман, и отговори на десетки въпроси. Отговорите му на ерудиран университетски преподавател бяха блестящи и често пъти съпроводени от спонтанни аплодисменти. Наред с "признанията" относно преводаческата си работа проф. Стоянов сподели и любопитни детайли от биографията си, като обикновено задълбочаваше отговорите си с навлизане в дълбочина по всяка тема. Ценни мисли той изказа и по отношение на съвременното състояние на българския език, който е драстично стеснен в своята основа "благодарение" на въведената казионна официална книжовна норма, осакатила словесното му богатство.
Ще се опитам в телеграфен стил да обобщя някои от обобщенията и заключенията на проф. Стоянов:
- българският език е може би единственият, който съществува в две паралелни форми - аналитична (безпадежно-предложна) и синтетична (падежна и със съхранен инфинитив: писати, звати и т.н.), като втората се отнася за църковнобългарския език, упорито наричан от руско-съветската лъженаука "църковнославянски". Проф. Стоянов изтъкна, че години наред се опитва в публикациите си да преобърне тази погрешна интерпретация, но засега безуспешно;
- българският език притежава повече от 5 млн. словоформи, девет глаголни времена, преизказно наклонение и редица други ценни особености, които дават възможност на преводача от който и да е език да постигне словесен изказ, който понякога надхвърля качествено самия оригинал;
- българският език не е подходящ за бестселъри (в смисъла на думата бестселър - буквално "големи продажби") по простата причина, че се говори от малко хора. Затова са нелепи опитите на някои автори, стремящи се към широка популярност, да използват в писанията си само повърхностния езиков слой, без да навлизат в дълбинните пластове на езика, където от своя страна съществува неоценимо диалектно и говорно богатство. Страхувайки се, че няма да бъдат разбрани и поради тази причина отбягвани от евентуалните преводачи, такива автори лишават творбите си от богат изказ. Не случайно, ще кажа в тази връзка, проф. Стоянов използва в "Динозавърски спомени" множество диалектни или жаргонни думи и изрази, противно може би на очакванията на читателя за "висок професорски наратив";
- преводът на "Сто години самота" от Г. Г. Маркес донякъде е плод на случайността. Романът е бил предвиден за превод и възложен на преводач, който обаче набързо се отказал, разбирайки трудността на задачата; едва тогава се обърнали към Румен Стоянов. Но това бил единственият подобен случай: после вече не му позволявали да превежда Маркес. Въпреки това съдбата си е отмъстила на партийно-преводаческите врагове на професора и затова до днес на него му се носи славата на "преводача на Маркес", въпреки че повече творби на колумбийския нобелист не е превеждал. А той е имал намерение да преведе и "Есента на патриарха". Но като скромен и етичен човек никога не си е служил с лакти, за разлика от мнозина други, които често са го избутвали настрана. При новото издание на "Сто години самота" другариатът искал романът да бъде преведен отново от друг преводач, но талантливият писател Васил Попов - също испанист, успял да предотврати партийното недомислие, а впоследствие написал и свой предговор към второто издание;
- според проф. Стоянов много са латиноамериканските писатели, които заслужават Нобелова награда за литература, но късметът се е усмихнал на Г. Г. Маркес. Един Хулио Кортасар, от когото Стоянов е превел шест книги, е не по-малко силен писател от Маркес, но така и не е бил удостоен с престижното отличие. Борхес казвал, че толкова пъти бил обсъждан от Нобеловия комитет, че се чувствал като носител на наградата. Живял в Латинска Америка точно в началото на бума на латиноамериканската литература и на магическия реализъм (60-те и 70-те години на 20. век), преводачът е имал възможност да се запознае отблизо с много от видните им представители, а задълбочените му познания от първа ръка на езика, обстановката и нагласите на хората от тази част на света - да съумее да ги предаде напълно адекватен в преводите си. Във всеки случай за проф. Стоянов няма логично обяснение защо латиноамериканската литература, поне в България, стои донякъде под сянката на Маркес;
- в скоро време предстои да излезе в отделно томче кореспонденцията между Румен Стоянов и Хулио Кортасар заедно с обширно интервю и други неизвестни материали, свързани с творчеството на аржентинския писател.
Ще си позволя да цитирам заключителните редове от "Динзавърски спомени": "Гениалният поет и есеист Фернандо Песоа завещава: "Национализмът е дейно родолюбие". Тоя вид национализъм споделям аз, не е достатъчно да обичам отечеството, нужно е дейно и постоянно да работя за него. Цялото мое преводачество е усилие да съм полезен на художествената ни словесност, на езика, душенагласата, умонагласата, себепознанието, самочувствието и себеуважението ни. Малки са ми възможностите, малко сторих, но пък от сърце. Превеждах не за да космополитствам (изпитвам неприязън към лукавства, уродства), а за да упражнявам дейно родолюбство, колкото и нескромно да прозвучи. Щом Господ Бог по безкрайната Си милост ме е създал българин, обрекъл ме е да работя за България и чувствам гордост от тая сладка и свиша тегоба. То не равнозначи с омраза към други народи, не мразя ни човек, ни твар, та камо ли народи. Но: задължен съм най-вече на един, тъй много съм от него получил, та каквото и да сторя, моят дълг е неизплатим: към "Този народ, който ние трагично сме възлюбили" (Бешков).
Автор:
Славимир Генчев
Публикация:
12.06.2014 г. 11:47
Етикети:
Посетено:
1269
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/19443-modernoto-mislene-i-deynoto-rodolyubstvo-na-edin-dinozavar