"Граници на забавяне" – отвъд текста

Проф. Боряна Христова, директор на Националната библиотека, приветства присъстващите над 50 учени, писатели и културни дейци, като наблегна на увода в книгата: „Това не само не е „бърза“ проза, това е една бавна, много бавна проза, толкова бавна, колкото изобщо е възможно. Толкова бавна, че дори собствената й поява, собственото й изтръгване от небитието за нея е един прекалено драматичен акт, който тя би предпочела да спести...“

Доц. Борис Минков говори за литературността като проблем в белетризирането, за четивността на преднамерено сложните текстове в белетристиката и за баланса „леки“ – „тежки“ разкази: „Става дума за непрекъснати лутания на Писателя, които се отразяват в една Аз-ова структура. Писателят (като герой) се разгражда в една едва ли не псевдодекадентска раздвоеност, можем много ясно да видим Бел епок като една подложка на тези разкази... Пламен Антов непрекъснато се изплъзва от това да бъде възприеман като автор. В сюжета – героят е човекът с куфара, един второразреден писател, който иска да напише книгата на своя живот. Аз-повествователят го наблюдава, той има за задача да го оцени. Финалът е изненадата – раздвоеният човек – повествователят и анализираният се оказват един и същ човек.“

Доц. Бойко Пенчев говори за детайлите, посредниците в метода на Пламен Антов: „Далекогледът, фотоапаратът са важни машини на посредничество – те едновременно осигуряват достъп до действителността и поставят граница. Светът, гледан през обектива, вече не е същият. Какво имаме в тези разкази: в първия разказ – триъгълник между писател, художник и фотограф, във втория разказ – гл. герой е фотограф, в третия разказ – писател, в четвъртия разказ – писател, в петия разказ – писател... Ясно е, че такава тясна бленда към героите ще създаде въпроси: кое е първичното? Пламен Антон го осъзнава и често разменя местата – кое е първично, а кое вторично? Животът подражава на писането и писането на живота. Именно рамката е онова нещо, срещу което писателят Пламен Антов се бори, на това се съпротивляват неговите герои.“

Бойко Пенчев потърси невидимите разлики в същностното ниво между туриста и пътешественика: „През по-голямата част от живота си ние се държим като туристи: ние се стремим да изпълним една предварително зададена рамка – възхищаваме се на нещо, което ни е зададено за харесване. Но тази книга се опитва да ни накара да се чувстваме като пътешественици – авторът ни предлага перспективата на пътешественика, на онзи, който винаги може да се загуби.“

Пламен Антов обаче веднага се опита да опровергае колегите си, изтъквайки, че книгата има два пласта: „Това не е книга за писатели, в нея има едно равнище, където много активно тя борави с масовата култура – с всички клишета на сензационната, максимално четивната, дори „жълтата“ литература – има криминален елемент, има еротика, любов, дори инцестна любов... Тази книга работи с езиците, които артикулират първичните елементи на литературата като живот. В нейната мрежовидна структура текат непрекъснати асоциации, връзки, отричания, провокирания между отделните разкази – точно тук книгата е чисто писателска.“

Появата на новата книга аплодираха проф. Михаил Неделчев, проф. Людмила Григорова, Иван Цанев, Федя Филкова, Екатерина Йосифова, Румен Стоянов и още десетки известни интелектуалци.