"Приказните острови" – пеперуди и действителност

На снимката: Никола Иванов, Златимир Коларов и Мая Кисьова

Пътуването на една книга от печатницата до читателите има своята тържествена спирка на така очакваната премиера.

В „Славянското дружество“ в София на 27 януари 2014 г. вечерта се събра една по-различна публика – освен колеги-писатели, авторът Златимир Коларов посрещна и десетки свои колеги-лекари, дошли да чуят откъси от най-новия му сборник с разкази „Приказните острови“ (Издателство „Сиела“, 2013 г.).

Събитието се водеше от актрисата Мая Кисьова, а своите критически наблюдения за новите разкази споделиха  Анжела Димчева и Никола Иванов.

Самият Златимир Коларов обясни така своята мотивация за раждането на книгата: „Тя съдържа едно откровение и 26 къси разкази, всеки от които прилича на ръбесто сиво камъче чакъл, от което правят пътища – мачкат и трамбоват с валяци и после заливат с асфалт. Като го настъпиш, те убожда, както е бодяло голите пети на нашите деди. И като го вземеш в ръка и обърнеш в дланта си, една слюдичка хвърля кратък слънчев лъч в окото. В този именно лъч разказът е отразен. И тъй като на много от нас душите са загрубели като петите на дедите ни, разказите отразяват желанието на автора лъчът да бодне сърцето и струната да трепне. За да ни направи малко по-добри.“

Редакторът на „Приказните острови“ е утвърденият белетрист Никола Радев, който вижда и невидимото в приключението да си съвременен писател в България: „Златимир Коларов е професор по медицина и е свикнал да гледа страданието от упор, с остро немигащо око. Той и в писането си е лекар – решителен и обнадеждаващ, наблюдателен и точен с категорична диагноза на обществото. Героите на неговите къси разкази са предимно деца и старци, но в тях се оглеждат потрошени съдби и ни лъхват сгъстените пространства на съкрушената човешка душа. Той безпощадно е отгатнал, че моралът на една държава се измерва по отношението ѝ към децата и старите хора. Престъпването на този морал е цинична демагогия и тя – рано или късно – се застига от Божи нàказ!“

Сред атмосферата на не толкова приказни, а по-скоро трагични сюжети на разказите, се вписаха хармонично две съвсем млади изпълнителки – Калина Томова (сопрано) и Надежда Иванова (пиано), които зарадваха публиката с ария на Деспина от операта „Така правят всички жени“ (В. А. Моцарт) и „Пролетна мечта“ (Франц Шуберт).

Читателите, които разлистят новата книга, ще се убедят, че Златимир Коларов не обича сълзливите обяснения, а счита въпросите „Защо?“, „Какво?“ и „Как?“ за основополагащи в йерархията на дилемата „Ще го бъде ли българинът?“. Докога на гражданите на една уж европейска държава ще се предлага мнима алтернатива? Докога в уж деполитизирани държавни органи ще властват партийните лобита? Докога културните достижения ще бъдат всъщност продавани за жълти стотинки? Докога съвестта на управляващите ще бъде стока с изтекъл срок на годност?

Тези и още отрезвителни въпроси преобладават в прозата и публицистиката на Златимир Коларов. Той търси за нас пътя към изнамирането на катарзисния еликсир, който да спаси автентичния български духовен пейзаж, да предложи нова структура на ценностите... Докато все още има българи в Европа.