Виолета Христова в "Оцелели думи"

Виолета Христова по време на рецитала.
Фото: Анжела Димчева

Агресивният акорд на омразата, разделящ нашето общество, би могъл да убие всичко, но не и крехките листа на думите. В романтичните сенки на този ноемврийски понеделник само кристални ценители на поезията потопиха душите си в стиховете на Виолета Христова и отпиха по глътка розе в ресторант „Рубаят” (НДК).

Вили е не просто модерна поетична душа, а жрица на невидимата еротика, облечена в антиеротични словеса, но чрез всеки тон изричаща мантри за любовта. Тя рисува неизразимото в любовта. За поразяващия ефект от нейната глъбинна философска поезия допринасят още два фактора – природната й интелигентност и енциклопедичното й проникване през годините в българската и световна поезия. Седем поетични книги никак не са малко – особено когато в тях всяка страница е подплатена с обич, отдаденост, доброта, въображение, излитане и приземяване... Женското начало и възприятие всеобема човешкото.

Да си поет е не просто страст, това е влудяваща страст. Доказа го с рецитала си Виолета Христова, подбирайки по 5-6 стихотворения (високоенергийна емоционална инжекция) от 7-те си стихосбирки: „Пеш до земетръса“, „Звездна карта“, „Да бъде нощ“, „Другата стая“, „Сняг от друга зима“, „Тревата ли?“ и „...Каза тя. И слезе от небето“.

Тази нова територия на изкуството в НДК заслужава нашите адмирации, защото всеки понеделник поетът Гриша Трифонов създава едно артистично пространство, където творците (поети и бардове) се чувстват уютно. „Когато говоря за Виолета Христова, се сещам за белотата – нейната поезия е своеобразна пастелна белота.“ – каза Гриша Трифонов.

„Оцелели думи“ би трябвало да предполага поглед към една затворена страница от моя живот, един поглед към мен от друга епоха, един друг завой на собствената ми поезия, което е доста самонадеяно, наистина... Но аз пък съм и самонадеяна!“ – сподели поетесата.

И се засипаха от тънките прожектори на тавана – в кристалните чаши учудени – красивите носталгични снежинки на поезията:

Виолета Христова

Concerto grosso

Всяка зима има своя музика –

и сребърен оркестър от валдхорни.

Не чувам гласовете на снежинките,

но вятърът ги носи неуморно...

И стърже контрабасът по дърветата,

отгоре слизат ледени акорди.

Затрупани под преспите гласчетата

на корените – все едно са болни.

Невидим диригент е вдигнал палката

и маха над света, за да просветне…

Но две напред, една назад са малко –

важни са и няколко нагоре…

Небето е вълшебно петолиние,

а кой разчита златните му знаци?

Снегът затрупва вече всичко видимо

и скърца снежнобяла тишината.

Затворени във ниските си тонове,

човеците мърморят убедително,

че зимата за всичко е виновна

и този сняг е вече отвратителен.

Ще свърши тази ледена симфония,

финалът е съвсем категоричен:

във края на окото идва пролет,

в края на омразата – обичане.