Къде отиват клоуните?

На сн.: Ивайло Диманов по време на премиерата.
Фото: Анжела Димчева

Там, където Шоуто трябва да продължи... с „Наздраве!“ – така Ивайло Диманов възпламеняваше многократно своята публика на премиерата на новата си книга „Всички клоуни отиват в Рая“. Дори настана бой за места в клуб-ресторант „Рубаят“ (НДК) вечерта на 14 октомври – нещо, подобно на рядко природно явление в родната словесност.

Всеки понеделник тук се правят премиери, рецитали, концерти с изпята поезия под надслов „Рубаят слово“. Изненадите, подготвени от Диманов, бяха в синхрон с артистично поднесените питиета и коктейлни хапки. Уж се започна с традиционно авторско четене и една-две песни в изпълнение на самия автор, а изведнъж известни актьори, насядали по масите и изпили вече по чаша вино, грабнаха микрофона, и сцената се превърна в мини Народен театър, особено с изпълненията на Стефка Янорова, Йордан Петков, Бойко Богданов и Хайгашод Агасян. Китара, пиано, мултимедия, дори клоунада – така над 200 представители на софийската културна общественост се забавляваха с актуална по тема и дух поезия.

„В тази книга в Рая отиват добрите клоуни, онези, които изгряват на сцената с последния монолог, изпяват последната си песен и издъхват. Онези клоуни, които ни напускат и ни оставят последната си усмивка. Това заглавие и едноименното стихотворение се родиха в един ден, когато нелепо си отиде Чочо Попйорданов, преди това си отидоха Тодор Колев и Велко Кънев, личности, за които аз много скърбя“, сподели Ивайло Диманов.

Въпреки че от 35 години е вестникар по професия, Диманов е встрастен в свободата на поезията и бардовото изкуство. Стиховете му са сюрреалистични говорещи кадри от градския лиричен пейзаж, където звуци, багри, лица и бетон се колажират в едри щрихи, за да напомнят на читателя, че най-висшето изкуство е любовта. Той е от бардовете на високия социален градус, направил дисекция на грозното политическо тяло, чието облекло, маниери и статус е крайно време да бъдат демаскирани. България не е някаква абстрактна дестинация в неговите стихове – тя е страдащата мисъл, тръпнещата изтормозена душа на обикновения човек от улицата, забравеният артист в ъгъла на изчезващото достойнство.

„Всички клоуни отиват в Рая“ (ИК „Клепсидра“) е книга за театъра на емоциите, за днешното време на изкуствени митове, за опорочените стойности, които съвременният българин сякаш прие и преглътна. Дали поезията е храна за изповядване на онази „екзистенциална теология“, за която Ролан Барт казваше: „Всяка поетическа дума е неочакван обект, някаква кутия на Пандора, от която се разплитат всички виртуалности на езика... Потребителят на поезия се озовава с лице срещу Думата и я получава като абсолютна величина.“ („Нулева степен на почерка“).

Слушаш поезията на Диманов като автентичната реалност – извън екрана на телевизора, извън заглавията на вестниците, извън сметкаджийското кабаре – парламент. Една паралелна реалност, в която се диша с наслада...

От книгата:

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

В театъра сипят аплаузи за „Хъшове“,
ученички пъпчиви пищят от възторг...
Чуват се смели възгласи: „На оръжие!“
Ала само от сцената, опазил ни Бог.

Я кажи ми, облаче, де е България!?
Де е Раят, от слънце облян?
Ако някой днес падне за Свободата
ще е луд или мъртво пиян...

Магистрали, безброй магистрали.
Нямат край надлъж и на шир.
А народа ни – кучета го яли!
Бяла лястовица в синджир...

Скитат децата ни – мили-недраги
в тая пуста чужбина без вест.
В родната дюнерджийска Чалгария
тъпи ченгета ме учат на чест.

Моят народ, уж е женен за Свободата,
а от памтивека е всъщност вдовец...
Тънат в забвение Ботев и Караджата.
Няма кой да извика: „Хляб или свинец!“

Ивайло Диманов